— Получих рапорта за госпожа Фицуилям от детектива.
— Крайно време беше. — Нищо друго не можеше да задържи Девлин. Нищо друго.
— Отне му известно време да се поразрови и да намери правилната информация. — Сам му подаде кафяв плик, пълен с листове и снимки. Студените му тъмни очи срещнаха тези на Девлин. — Госпожа Фицуилям никога не е посещавала Майорка.
— Нека това си остане между нас.
Но Сам продължаваше да стои, очевидно разпъван от това, което искаше да каже, и това, което трябваше да каже. Сигурно в един момент реши, че те са едно и също, защото най-накрая попита бавно, с нисък глас:
— Допускате ли, че може би спи с вас единствено, за да може да остане тук и да търси тази… картина?
Откога Сам беше започнал да се интересува от това? Откога бе започнал да изглежда и да звучи като началник?
— Разбира се, че ми е минавало през ума. Как да не ми е минавало. Но ако случаят е такъв, то си струва — ще го изтърпя.
— Да, сър. Искате ли да предприема нещо по отношение на господин Четири?
— Не. Оставете го да си търси. Това не вреди никому, а и може би ще го държи далеч от алкохола.
— Да, сър. — Сам се обърна и отиде в офиса си.
Девлин погледна папката и прилежно принтирания от Сам надпис отгоре.
Натали Медоу Зарвас.
Трябваше да се връща на партито. Все пак беше домакинът. Но Медоу криеше толкова много тайни, а той така и не намираше време да се поразтършува. Искаше да знае всичко за нея, за семейството й, за изкуството й, за миналото й. Държеше отговорите в ръката си и не можеше да чака повече и миг.
Седна на бюрото си, отвори папката и започна да чете.
Когато завърши, се изправи.
Всичко се беше променило. Всичко.
Трябваше да намери Медоу. Този път трябваше да си изяснят нещата.
Вместо това обаче той излезе на верандата, майка му го приветства с чаша шампанско и извика:
— Ето го младоженецът! Хайде, Девлин, опразнихме виенското колело. Време е ти и Медоу да съобщите официално за брака си!
Денят беше дълъг и изтощителен.
Девлин и Медоу се бяха изкачили до върха на виенското колело и обявиха брака си пред радостната тълпа.
Никой не си тръгна преди десет, а и после напуснаха само част от местните. Останалите се върнаха на бара. Минаваше два, когато последните гости се отправиха, олюлявайки се, към стаите си в „Тайната градина“, създавайки на персонала допълнителна работа, който трябваше бързо да осигури още хавлиени кърпи, средства против киселини и бутилки вода.
Когато Девлин стигна до леглото, Медоу вече спеше.
Пъхна се под завивките и реши, че ще говори с нея на сутринта.
Но секундата, в която Медоу се измъкна от леглото, той се събуди. Остана да лежи, чакайки да види дали ще светне крушката в банята.
Но тя не го направи. Облече халата си и излезе от стаята.
Може да беше глупак, но беше сигурен, че не отива при друг мъж. А и не беше пълнолуние, така че явно не бе излязла да танцува гола в градината.
Правеше това заради майка си. Онова единствено изречение в рапорта на детектива беше обяснило всичко.
Медоу искаше картината, за да плати с нея лечението на майка си.
Но Девлин се възмущаваше дълбоко от факта, че не му е казала за неприятностите си. Не му е казала истината. Беше й дал толкова много шансове и изглеждаше странно, че му вярва достатъчно, за да спи с него, но недостатъчно, за да му довери тайните си.
Той стана и нахлузи джинсите и тениската си. Отиде до гардеробната и изрови маратонките си „Рийбок“.
Добре, може би някои от нещата, които беше направил, които беше казал, някои от нещата, които бе окуражавал другите да казват за него, я бяха накарали да повярва, че той е безскрупулен, неотстъпчив негодник.
Но тя не разбираше ли? Не осъзнаваше ли?
С нея той беше различен. Чувстваше се… млад. Вярваше, че всичко е възможно. Вярваше в сладки кутрета и пролетни дъждове, които карат през май цветята да цъфтят. Вярваше в чудеса.
Идеята Девлин Фицуилям да е влюбен изглеждаше абсурдна — но той наистина беше влюбен в Медоу.
Завърза връзките на маратонките си.
Хубаво. Тази вечер щеше да я научи да му вярва. Щеше да направи онова, което се бе заклел да не прави — щеше да признае истината, цялата истина. Милата, великодушна Медоу щеше да осъзнае грешките си и щеше да остане с него.