Девлин беше чул за това, разбира се. Просто не го интересуваше.
— Защо правителството е чакало толкова години? — попита той реторично.
Сам отговори уклончиво:
— Защото е правителство.
Девлин му върна папката.
— Казваш, че си го поканил в трапезарията, така ли? Добър избор. Там поне има с какво да се занимава. — С компютрите. С книгите. Или да краде антики, ако се беше метнал на баща им.
Девлин тръгна към трапезарията.
Отвори двойната врата, почти очаквайки да хване Карик да отмъква среброто.
Вместо това той седеше до прозореца и четеше книга с изтъркани корици — една от неговите, ако се съди по външния й вид. Той остави книгата, изправи се и подаде ръка.
— Казвам се Карик Менли. Твоят полубрат — фраза, която използвам по-често, отколкото ми се иска.
Онези последни, неясни снимки не даваха ясна представа за него. Той беше приблизително двайсет и четири годишен, висок, широкоплещест. Косата му беше тъмна, като на Девлин, и кафявите му очи гледаха интелигентно.
Девлин си помисли, че двамата може би си приличат, и като стисна ръката на Карик, каза:
— Крушата не пада по-далеч от корена.
— Така мисля и аз. — Карик го огледа така внимателно, както Девлин го беше огледал. — Изглеждаш съвсем различен от последния ми полубрат, с който се запознах. — Явно Карик беше раснал сред най-изисканите стари фамилии на Източния бряг; в гласа му се долавяше аристократичен акцент и макар че дрехите, с които беше облечен, не бяха скъпи, върху него стояха някак изискано.
— И кой е той?
— Казва се Роберто Бартолини. Италианец е.
— Не повече от полуиталианец, със сигурност. — Девлин направи знак на Карик да седне.
Карик се поправи:
— Италиано-американец.
— Мисля, че съм чувал за него. Видях негова снимка във вестника. — Девлин си спомни статията в „Ю Ес Ей Тъдей“, която беше прочел на летището предишния месец. — Не беше ли той, дето се ожени за онази известна адвокатка по криминални дела в Чикаго?
— Бях на сватбата. — Докато Девлин сядаше, Карик се отпусна назад и зачака.
Демонстрираше необикновено самообладание за млад мъж, и Девлин трябваше да му признае, че се справя добре със ситуацията. Карик не знаеше дали ще бъде посрещнат с открита враждебност, насмешливост или ще бъде отпратен, така че продължи да мълчи.
— Намери ли го? — Девлин не можеше да измисли друга причина Карик да се появи току-така изневиделица.
— Баща ни ли? Не. Избягал е. С парите. Никой не знае нищо. Но може би си чул — правителството обвинява майка ми в тайно споразумение с Нейтън за съсипване на бизнеса му и изчезването на парите. Търся всякаква информация, каквато евентуално може да е споделил с теб или с майка ти.
Девлин се разгневи.
— След цялото това време имаш дързостта да дойдеш и да ми задаваш подобни въпроси?
— Господин… Фицуилям. След като баща ми си тръгна, настъпиха тежки времена за майка ми и за мен. Нейтън изчезна не само с парите на компанията, но също така и с по-голямата част от фамилното богатство на майка ми. С част от състоянието си тя успя да запази имението и да го поддържа, но иначе изгубихме всичко. — Карик вдигна ръка. — Имахме много повече отколкото голяма част от хората, определено повече от останалите ми полубратя. Въпреки това майка ми не е човек, свикнал на икономии, а времената са трудни. Откриването на братята ми — една трудна задача, защото както много други неща, баща ми се е постарал да скрие авантюрите си — остана на втори план, докато се опитвах да се справя с положението.
— Да. Разбирам. — Девлин разбираше — макар и с неохота.
— След толкова много години това обвинение ни изненада. Майка ми не е добре и… го възприема като поредния позор, който ни е сполетял по вина на баща ми. Тя отказва да се защитава и остава на мен да изчистя името й. Единственото наследство, което ми е оставил баща ми, са братята ми. Чрез тях се надявам да открия какво означава наистина семейство.
Биваше си го, този брат на Девлин. Карик беше нахвърлял набързо житейската си история, формулира ясно положението си, разказът му бе кратък и лишен от сантименталност. В миналото Девлин беше чул достатъчно, за да знае, че Мелинда и Карик Менли са били изоставени по същия начин, както самият той. Единствената мисъл, която му мина тогава, беше само „добре“. Но това беше преди години, непосредствено след изчезването на баща му; тогава беше още много млад и наранен, знаейки, че не е бил нищо повече от една резка измежду многото, оставени върху рамката на леглото.