— Пеша!
С тази дума се прибра обратно в портиерската къщичка и затръшна вратата под носа й. Виктория чу шумното спускане на резето, в същия миг някъде далече зад хълмовете отекна гръм.
Господарката и камериерката се спогледаха смаяно. Виктория първа разбра, че нямат друг избор, прихвана полите си и закрачи решително по входната алея, която бавно и с много извивки изкачваше възвишението към колоса Ребърн Корт. Когато се обърна, за да се увери, че дебеличката камериерка е тръгнала след нея, тя видя прегърбения, все още кискащ се портиер да внася бързо багажа им в къщичката си.
По небето отново се затъркаля гръмотевица, този път по-близо. Грамадна дъждовна капка кацна точно на носа й, в следващия миг силен порив на вятъра подхвана кринолина й, притисна го към краката и я тласна нагоре по алеята. Виктория успя да запази равновесие, хвана с една ръка шапката си и закрачи по-бързо, за да стигне в къщата преди избухването на бурята.
Дюър подтичваше смело след господарката си, но късите й, дебели крака не можеха да се мерят с дългите крачки на Виктория. Следващата дъждовна капка плесна по бузата на младата дама, по-следващата проникна през наметката и роклята и намокри рамото. Тя стисна устни в тънка гневна линия и пожела да падне гръм и да удари наглия херцог право в челото. Със сигурност ще си развали пътническата рокля и със сигурност ще поиска от домакина си да я обезщети за понесената загуба.
Въпреки гнева си тя се засмя на абсурдната мисъл.
Стигнаха до входната врата точно в мига, когато оглушителен гръм разтърси земята. Небето отвори шлюзовете си и започна да излива порои студена вода. Виктория не си направи труда да почука. Натисна с все сила желязната брава, опря рамо във вратата и влезе устремно в непознатата къща. Толкова се бе засилила, че едва не падна. Дюър влезе, олюлявайки се, след нея и разтърси мократа си коса.
Силен порив на вятъра изтръгна вратата от ръцете на Виктория и я отвори широко. Нахлулият дъжд я намокри до кости. Дюър изписка и едва успя да отскочи настрана.
Виктория преглътна любимото си проклятие, сграбчи здраво вратата и я затвори. За секунда се облегна на старото дърво и се опита да потисне издайническата възбуда, която гъделичкаше корема й и съкращаваше въздуха в дробовете.
Опита се да припише вината на времето, както правеше обикновено и както беше прилично — все пак навън наистина бушува буря, внушаваше си неумолимо тя, — но лудият вятър и дъждът бяха събудили тъмната част на душата й и я носеха във вихрушка от забранени чувства.
Все още пъшкайки от мъчителното изкачване по хълма, тя се обърна и с учудване откри, че само на два метра от тях стои пълна възрастна жена.
— Извинете — изрече Виктория с цялото достойнство, на което беше способна в този момент, но веднага разбра, че е безсмислено.
— Лейди Виктория, предполагам? — попита жената и лицето й се нагъна на стотици бръчици, докато оглеждаше гостенката под светлината на високо вдигнатата свещ.
Очевидно в дълбоката провинция живеят само слепци, каза си вбесено Виктория, докато жената я зяпаше с неприкрито любопитство. Ала в следващия миг си възвърна чувството за хумор и отговори:
— Същата.
Отговорът бе удостоен с беззъба усмивка и доверчива любезност.
— Негова светлост не ви очакваше толкова рано, не и преди Джордж да се върне тази вечер с каретата. Как стигнахте дотук?
Икономката изгледа укорно гостенките и пое мокрите им наметки.
— Като виждам колко сте мокри, явно сте вървели пеша. Само като си представя! Две дами да вървят пеша при това време…
Виктория успя някак да се усмихне.
— Уверявам ви, че идеята не беше наша, мадам. Вашият портиер… — Тя млъкна и напразно затърси цивилизовани изрази, с които да опише поведението му.
Жената поклати глава и цъкна с език.
— Знам го аз, стария негодник! Боя се, че Сайлъс си е позволил една от малките си игрички. Останете, където сте, скъпа, ей сега ще се върна.
Като пъшкаше и мърмореше нещо неразбрано, тя забърза нанякъде със свещта в ръка.
Виктория се възползва от случая, за да се огледа. Пред нея се простираше огромно неосветено помещение, без съмнение някогашната приемна на господарската къща. Сивата светлина, която влизаше през мръсните, разделени по средата прозорци, не успяваше да прогони дълбоките сенки. При всеки гръм стъклата трепереха в рамките си. Старинните стенни килими, без съмнение пълни с молци, се движеха като живи същества под постоянното течение, а в тъмните ниши на тавана от черните напречни греди висяха огромни паяжини.