Значи някога все пак е обичал. Виктория се запита какво ли се е случило. Сега, естествено, се държеше така, сякаш не е способен на никакви чувства. Но тя не му вярваше.
— Вие обичате къщата — възрази тихо тя. — Трудно е да се намери нещо по-конкретно, макар да не е живо.
— Къщите не осъждат никого и не се отвращават от него. Лесно е да обичаш къща. — Гласът му прозвуча небрежно, но под думите се криеше мъка, от която я заболя.
Тя се наведе импулсивно и опипа в тъмнината, за да намери ръцете му. Даже през ръкавиците усети колко са студени, но хватката му беше здрава и придаде на сляпата празнота на каретата стабилност, която потече топла по вените и, следвана от усещането за натиска на тялото му, което беше невидимо, но съвсем близо. Чу го как издиша шумно, когато й той усети същото. В продължение на един дълъг миг двамата седяха неподвижно с преплетени ръце, после той я притегли към себе си.
Устните им се намериха сляпо. Кринолинът й се удари в краката му, но тя не му обърна внимание. Единственият й стремеж беше да намери бузата с набола брада, за да я помилва, да усети мекотата на пълните устни, да вкуси топлотата на езика му, да отговори на целувката му. Челото й се удари в широкополата шапка и тя я блъсна нетърпеливо. Пръстите й се заровиха под копринения шал, за да намерят тъмните къдрици на тила, фини и копринени като косата на дете.
Каретата спря със силен тласък. Виктория се възползва от него и се отпусна по гръб на възглавниците, но не издърпа ръката си от неговата, дори когато лакеят отвори вратичката и спусна стълбичката. Херцогът нагласи шала, нахлупи шапката дълбоко над очите и я пусна. Дали си въобразяваше, или той наистина се бе поколебал? Ребърн слезе пръв от каретата под ръмящия от мъглата дъжд. Виктория го последва, опря се на ръката му и двамата бързо изкачиха стъпалата към къщата. На прага се появи мисис Пибоди и прогони рязко нежността и копнежа, които изпълваха сърцето й.
— Толкова време ви нямаше! — извика жената и размаха ръце към облечените в черно слугинчета. — Нали не сте си сваляли шапката, ваша светлост? Не ми се сърдете, знаете, че аз, старицата, вечно се тревожа. — Тя закърши ръце. — Божичко, как изглеждате, милейди! Полата! Шапката! Какво се е случило?
— Нищо, мисис Пибоди, съвсем нищо — отговори сухо Ребърн и подаде палтото, шала и шапката си на чакащото момиче.
— Веднага се погрижи за милейди, Пег — нареди строго мисис Пибоди, докато поемаше шапката на Виктория и сваляше наметката от раменете й, без да чака дамата да й ги подаде.
— Всичко е наред — увери я Виктория, но икономката продължи да дава нареждания на слугините, които се разтичаха на всички страни.
Виктория остана до херцога, чувствайки се все по-неловко. От доскорошната нежност помежду им не остана нищо. Само споменът, съпътстван от облекчение и съжаление, че всичко е свършило.
Ребърн вдигна вежди, но лицето му остана абсолютно неутрално.
— Имам много работа. Боя се, че къщата не може да ви предложи кой знае какви развлечения, но ако искате, повикайте някое от момичетата и го помолете да ви отведе в библиотеката.
— Благодаря — отговори Виктория, защото не можа да измисли нищо по-добро.
Мъжът смръщи чело.
— Ще намерите ли сама стаята си?
Виктория неволно се запита какво ли щеше да направи с нея, ако беше излъгала и беше казала не, но предпочете да отговори искрено:
— Да, макар че това е единственото помещение, за което мога да кажа да.
Ребърн кимна кратко.
— Тогава, щом стане време за вечеря, ще ви пратя Фейн да ви придружи до трапезарията. До тогава, Цирцея. — Обърна се рязко и я остави сама.
8
Байрън разбираше, че вече е съвсем близо. Толкова близо, че вече буквално вкусваше тайната й. Само още малко и щеше да държи в ръце ключа към загадката на тази тайнствена жена.
Но дали наистина искаше да я знае?
Засега вратата пред него беше затворена. В случай, че характерът на Виктория можеше да се обясни с някаква мрачна история в миналото й, в случай, че за цялата й комплексност имаше проста причина, това щеше да го… разочарова. Щом разреше загадката, сигурно ще престане да се интересува от нея и дните му ще потекат по старому. С обичайните „приятни“ — и празни — занимания.
Ала тези размишления не намаляваха любопитството му. Шансът там да има нещо повече от една стара болка, която вече е без значение, повече от горчивите последствия от една драма, разиграла се преди много години, окриляше любопитството му.
Последният им разговор го преследваше през целия следобед и причината не беше в желанието му да се занимава с нещо различно от обичайното. То го доведе отново пред вратата й, защото не беше в състояние да изчака вечерята, за да я види отново. Усещаше, че между тях има връзка, която не се състои само от страст и която се засилва с всеки час, прекаран заедно. Това чувство му беше напълно чуждо и се учудваше колко бързо започва да свиква с него.