Ребърн въздъхна и Виктория отново съсредоточи вниманието си върху него. Напрежението бе изчезнало от лицето му и тя разбра, че е чакал стената да рухне — ако беше паднала навън, пожарът щеше да обхване и съседната къща.
— Андрю! — извика Байрън и лакеят се появи на вратичката. Зачервената Ани се криеше зад гърба му. — Тръгваме. Но първо кажете на Том Драйвър, че ако реши да остане, съм готов да му построя нова ковачница.
— Да, ваша светлост. — Андрю затръшна вратичката и двамата останаха сами в мрака.
Отново тъмнина. Преди да е загубила самообладание или да е размислила, Виктория зададе въпроса, който я измъчваше през цялото време.
— Защо избягвате светлината?
Ребърн остана неподвижен, но тя усети как тялото му се напрегна. Каретата потегли със силен тласък.
— Наречете го афектираност.
Думите бяха изречени небрежно, но тонът беше недвусмислен — темата бе приключена и той нямаше да отговори на следващи въпроси.
Виктория въздъхна тихо, облегна се назад и затвори очи. Останалата част от пътя мина в мълчание.
— Защо ме попитахте за Ани? — повтори Ребърн.
Виктория стоеше на вратата на стаята с Еднорога. След като бе задала съдбоносния въпрос в каретата, тя се държеше хладно и отблъскващо. Макар и неохотно, Ребърн й предложи да се оттегли, за да разсее малко неловкостта и напрежението помежду им. Настоя лично да я придружи до стаята й и тя не се възпротиви.
— Наречете го афектираност.
Остро изречените думи го улучиха като удар. Виктория явно го разбра, защото изражението на лицето й се смекчи. Следващите и думи го доказаха.
— Няма значение. Просто една от странните мисли, които ме спохождат в последно време. По-рано никога не бих се заинтересувала от една слугиня, но сега… — Сивосините очи бяха напълно открити. — Сега, когато започнах, вече не мога да спра. — Обяснението прозвуча като предложение за мир.
Байрън го прие с кимване и след известно време попита тихо:
— Питате ли се понякога какво щеше да стане с детето ви?
Въпросът беше много интимен и той очакваше тя да се обърне и да си влезе в стаята, без да му отговори. Нямаше да й се разсърди.
Ала за негова изненада Виктория се засмя безрадостно.
— Не, защото много добре знам. Ако беше оцеляло, щяха да го дадат на някое свещеническо семейство в далечна енория. Или пък да го изпратят в изгнание заедно с мен, например в Ница или в Рим. Не, никога не се питам как щеше да живее детето ми и не тъгувам, че го загубих. Защото знам, че го очакваше тежък живот. Ужасен.
— И вас като негова майка.
— Да, прав сте. Признавам егоизма си. — Погледът й се устреми някъде в далечината. — Понякога — не често, бъдете уверен — се срещам с другите момичета, които дебютираха същата година и се питам към коя ли група щях да се присъединя. Към онези, които мразят да са бременни, наричат децата си мръсни малки твари, оставят ги в ръцете на бавачките и само в неделя се сещат да ги помилват по главичките? Или към онези, които без междинна степен се превръщат от девойки в матрони и светът им се върти около първите зъбчета и първите крачки, както преди са се интересували само от танци и красиви рокли? — Тя поклати глава и сведе поглед.
— Към нито една от двете групи. Подобно разграничение е твърде просто за човек като вас.
Тя се усмихна, но с известна меланхолия.
— Това не е истински отговор.
— Но е най-добрият, който мога да ви дам. — Той се наведе и я целуна нежно. — Трябва още преди вечеря да говоря с Том Драйвър.
Тя въздъхна и отвори очи.
— Това ми напомня за собствените ми задължения. Трябва да пиша на мама. Е, до вечеря, ваша светлост.
— До вечеря — повтори Байрън. Тя му кимна и си влезе в стаята.
Виктория затвори вратата зад гърба си и се облегна на дебелото дърво. Чувстваше се празна и объркана като никога преди. Ребърн беше същински възел от противоречия, който я изнервяше. Изглеждаше равнодушен към всичко, което се отнасяше до него — но колкото повече време прекарваха заедно, толкова по-ясно й ставаше, че той е чувствителен човек. Много по-чувствителен от всички други, които познаваше. Дълг, красота, дори любов — буквално чуваше огорчението му, когато говореше за любовта и макар да знаеше, че той не й казва всичко, усещаше съвсем ясно откритите рани под безразличната фасада.
Виктория разтърси глава, за да се отърве от мрачните мисли, и се запъти към малкото писалище, за да извади хартия и перо. Там вече я чакаше писмо. Нима сутрешната поща беше чакала цял ден, за да стигне от портиерската къщичка до стаята й? Очевидно беше така.
Решителният почерк беше на майка й. Красив, но ужасно нечетлив. Този път обаче в него имаше несигурност, с която Виктория не беше свикнала. Може би майка и беше написала писмото в каретата, както често правеше? Тя счупи печата и седна на пейката под прозореца, за да прочете майчиното писмо под залязващото слънце.