— Той взе онова, което беше мое, и го унищожи, а когато свърши, ми каза да си го взема обратно, обезобразено, погубено. А после се направи, че никога не го е докосвал.
Очите на лейди Виктория се разшириха от учудване и той не се усъмни, че не е преструвка.
— Значи спорът е за жена… — изохка тихо тя.
— Да. Жена. Жалко, хленчещо същество, но аз я исках. Джифърд също я искаше, но само като играчка. Съпруга на бъдещ херцог или любовница на графски син. Сигурен съм, че Джифърд е представил нещата по този прост начин.
Изрод. Отвратително чудовище. Знаеше, че Джифърд го е наричал така, докато е ухажвал Летисия, и можеше само да подозира какво още е наговорил.
— Затова си отмъщавам. Не искам нито фунт от плътта му. Искам един тон от гордостта му.
Виктория мълча дълго. Изразът на лицето й беше неестествено неподвижен и съвършено овладян и той не можеше да разбере нищо. Когато най-после заговори, очите й, незнайно как, намериха неговите в мрака.
— Значи ме повикахте тук, за да започнете с унижението. Да пуснете в ход отмъщението си.
Виктория наклони глава, сякаш очакваше отговор, но той не каза нищо. Отговорът беше очевиден.
— Но вече търпите провал.
В гласа й се промъкна острота, корава, цинична и подигравателна. Байрън веднага прозря, че това беше тон на жена, която знае твърде много, видяла е твърде много и още преди години се е лишила от всичките си илюзии. Значи Виктория не беше суха, ожесточена стара девица. Нито преситена интелектуалка. Тя беше наблюдателка, седяла цял живот в сянката, недокосната. Също както той седеше сега в сянката, невъзмутим, бдителен съдия. Дали в момента тя произнасяше присъда над него? Представата беше някак си обезпокояваща.
След кратко мълчание Виктория продължи:
— Братът би трябвало да се грижи за сестра си — за проблемите й, за доброто й име, за здравето й, ако щете. Би трябвало да се възмути от начина, по който се отнасяте към мен. Обаче случаят не е такъв. А що се отнася до останалото… Веднага щом умилостиви баща ни, Джек ще избяга в Париж, Неапол или Вевей и ще живее там в блестяща бедност, докато наследи семейното богатство. И тъй като не го е грижа за доброто му име, ще се притеснява само от временните затруднения, които носи със себе си бедността.
Думите, които излизаха от устата й, бяха взети сякаш от фарс. Глух за обидите, нечувствителен към наранената гордост, сляп за деградацията… Можеше ли да съществува такъв мъж? Джифърд беше постигнал всичко на този свят, което Байрън беше желал за себе си. Вместо да се промъква по края на аристократичния свят, загърнат в черна наметка, той имаше пълното право да се къпе в блясъка на обществото. Усмихваше се с увереността, че го приемат, даже му се възхищават, докато ексцентричността на Ребърн беше толерирана само заради титлата му. И когато Ребърн заплашваше да му отнеме всичко това, собствената сестра на Джифърд заявяваше хладно, че това изобщо нямало да го притесни. Наранената гордост го жилеше така силно, че буквално вкусваше болката.
Сърцето и тялото му, цялото му същество крещеше, че тя казва истината. Единствената утеха — по дяволите, съвсем малка! — беше, че ако актът на отмъщение се провали, Джифърд ще представлява добра инвестиция, също като половин дузината други младежи, чиито разписки за дълг посредникът му беше откупил на нищожна цена. Ала Байрън не искаше да приеме, че се е провалил — още не. Мечтаното отмъщение вероятно никога не е било повече от мечта, но тя беше толкова сладка…
— Защо тогава сте тук? — попита той, едва устоявайки на напора да изтрие от лицето й самодоволната усмивка. — Толкова ли обожавате брат си, че държите да измиете от мръсотията едно име, което той изобщо не оценява?
— Да го обожавам? Дори никак. Когато бяхме още малки деца, той пъхаше в леглото ми гущери.
— Защо тогава? — повтори той, искрено изненадан.
Виктория не отговори. Лицето й беше абсолютно безизразно. Сякаш не разбираше въпроса. Тя беше чужд човек, но той се промъкваше предпазливо към отговора, сякаш я е познавал цял живот.
— Защото вие самата се боите от общественото презрение — изрече бавно той. — Не сте дошли тук заради Джифърд, а заради самата себе си.
Виктория смръщи вежди и той разбра, че е улучил.
— Правя го за семейството си.
— Естествено. Каква самоотверженост — да спасите доброто име на семейството си. И вашето собствено, разбира се.