Сграбчи я за рамото и грубо я изправи на крака. Тя изохка, толкова здрава беше хватката му, но той пренебрегна болката й, преведе я през стаята и отвори вратата към стая без прозорци. За момент Виктория си представи, че е пленница в замъка на рицаря Синята брада, и едва не се изсмя истерично. За съжаление представата отлетя така бързо, както беше дошла, когато слабата светлина от предната стая разкри пред очите й спартански обзаведена спалня.
Когато Ребърн я пусна, тя се обърна към него, но той вече й беше обърнал гръб и палеше лампата, поставена на скрин с огледало. Когато пламъчето се успокои, той затвори вратата и едва тогава се обърна към нея.
— Имахме уговорка.
— И аз се придържам към нея — отговори просто Виктория.
— Поискахте повече.
— А вие не поискахте ли?
Очите му засвяткаха под оранжевата светлина на лампата.
— Свалете кринолина. Веднага.
След тази грозна сцена Виктория отново беше в състояние да мисли и гневът й пламна с нова сила. Отговори ледено на погледа му и започна да разкопчава роклята си със сковани движения. Прогони покълналата в сърцето й нежност, задуши я с гнева.
— Не. Само кринолина.
Тя изкриви лице. Вдигна полата и фустата, посегна към кръста си и се опита да развърже връзките на корсета. С много мъка успя и свали кринолина.
Ребърн я наблюдаваше безизразно. Когато кринолинът падна в краката й, той направи крачка към нея и грубо я дръпна към себе си.
— Имате ли намерение да спазвате договора? — Лицето му беше само на сантиметри от нейното и тя усещаше овладения му гняв с цялото си същество.
Грубата му хватка не я разколеба. Тя го искаше с цялото си тяло. Искаше повече от него, всичко от него. Искаше да му отнеме болката и да я зарови дълбоко в себе си, както той се заравяше в нея. Отхвърли безумния импулс, пренебрегна тръпките по кожата си, топлината в слабините и си заповяда да вирне брадичка.
— А вие имате ли?
Той изруга тихо и я бутна към стената. Лицето му изразяваше груби чувства. Гняв, фрустрация и нещо, което много приличаше на тъга, разкривяваха чертите му и правеха гласа дрезгав. Тя потрепери под докосването му, парещият му поглед предизвика горещина по кожата й.
— Не знаете в каква игра се впускате — изгърмя той.
— Знам по-добре, отколкото си мислите.
Ребърн посегна към копчетата на панталона си.
— Давам ви последен шанс.
— Отдавна съм взела своето решение. — Виктория беше убедена, че не иска да се върне назад. Даже сега, когато лицето му беше обезобразено от гняв, тя го искаше и всички съмнения на света не можеха да променят този факт. Ела при мен, умоляваше чудовището в нея и макар че отчаяно търсеше сили да му устои, не видя никъде желязната стара дева, за каквато се смяташе доскоро.
Той откопча панталона си, издърпа ризата, извади коравия си член. Вдигна полите й и ги пъхна в ръцете й. Тя ги хвана неохотно. Предпочиташе да го прегърне. Той отвори бельото й, вдигна я и я притисна към себе си. Облегна се тежко на нея, гърдите му бяха корави като стена в гърба й. Ръцете й бяха пленници между двете тела, но тя успя да се вкопчи в жакета му и го привлече още към себе си, доколкото това изобщо беше възможно. Членът му се мушна в отвора на бельото, проследи пътя на ръката му и се притисна между краката й, когато се плъзна в нея, тя изплака тихо. Той беше толкова твърд и горещ, че направо я изгори. Тласъците му бяха силни и бързи, във всеки се примесваха гняв и страст и тя дишаше тежко, сякаш не той, а тя се гърчеше от болка.
Виктория се опита да застане по-удобно, но натискът на корсета я държеше в плен. Устните му завладяха нейните. Той обхвана брадичката й, повдигна я и поиска целувка. Тя я даде с радост и поиска повече. Жаждата й нарастваше. Цялата гореше с него, гневът му беше и неин, затова отговори на целувката му със същата твърдост, с каквато той я бе поискал.
— Проклятие, Виктория, защо не се борите? — изпъшка той и отдели уста от нейната, без да престава да прониква в нея.
— Няма за какво да се боря — отговори тя и притисна устни в свивката на шията му, напрегната до крайност.
Той изруга задавено, отдели се от нея и я грабна в прегръдката си.
— Вие сте най-упоритата, най-противоречивата, най-проклетата жена на света. Веднъж да ви поискам опърничава, вие ми давате всичко без капчица възражение.
Ръцете му я притискаха с всичка сила, но дори в гнева си не беше заплашителен. Тялото й пееше в такт с неговото, жаждата и радостното очакване непрекъснато се засилваха.
— Причинявате ми болка с мълчанието си, но с това — не. Когато се любим, ви имам доверие.
Той я сложи на леглото и разтвори краката й.
— Искате да ме унищожите, а твърдите, че ми имате доверие. Каква е тази лудост?