— Давам ти една нощ — рече Доджа. — След това ще питаме Лусия.
Преди Кайку да успее да отговори, откъм мястото, където бе оставила Пейтре, се разнесе силна глъчка. Без да каже и дума, Сестрата се завтече натам и се натъкна на застаналите в кръг войници, които бяха вдигнали пушките си и се целеха в нещо между дърветата. Явно бяха доста уплашени, защото при звука от стъпките й един от тях се обърна и светкавично насочи пушката си към нея; младата жена се наведе инстинктивно, ала за щастие мъжът не натисна спусъка. Тя му хвърли изпепеляващ поглед и войникът побърза да се отдалечи от нея.
— Какво има? — обърна се Сестрата към ткиуратците. Те бяха коленичили до Пейтре и също държаха оръжията си готови за стрелба.
— Сред дърветата — рече Тсата и й посочи с глава.
Кайку погледна натам и в същия миг забеляза нещо — някакъв бял силует, който се стрелна между лабиринта от стволове.
— Не стреляйте! — извика тя на бойците. — Не забравяйте къде се намираме! Стреляйте само ако ни нападнат!
Войниците си размениха саркастични подмятания, но тъмнокосата Сестра не им обърна никакво внимание. Тя погледна към лежащата Пейтре, която продължаваше да спи на тревата, с подгънато под главата й одеяло вместо възглавница, след което отново вдигна поглед към дърветата. Някакво друго движение също привлече погледа й, ала беше прекалено бързо, за да се различи каквото и да било.
(( Лусия при теб ли е? )) обърна се тя към Фаека и в същия миг получи утвърдителен отговор. (( Доведи я тук ))
— Виждам едно! — изкрещя някой.
— Не стреляйте! — извика отново Кайку, притеснена от възбудения тон на мъжа. Звучеше тъй, сякаш току-що бе забелязал дивеч и щеше да го застреля с най-голямо удоволствие. Тъмнокосата Сестра се озърна и забеляза, че всички се взираха през плетеницата от листа и клони в едно от съществата, което бе замръзнало неподвижно и също ги наблюдаваше изпитателно.
То беше едновременно красиво и страховито. Късата му козина бе съвършено бяла, с изключение на сенките, които очартаваха хлътналите му ребра. В тялото му се откриваха черти на елен и лисица — рунтава опашка, къси, здрави рога и изключителна пъргавина и гъвкавост на движенията, — но мускулатурата и костната му структура бяха ужасяващо човешки, сякаш някакъв мъж с издължена фигура бе застанал на четири крака. В муцуната му се откриваше както лисича лукавост, така и еленова хрисимост, но чертите му бяха невероятно живи и изразителни, а когато разтегли устни в заплашителна гримаса, разкри две редици гъсто разположени, остри като кинжали зъби, които недвусмислено свидетелстваха за хищния му нрав.
— Различна твар — изсъска някой.
— Не е Различно — измърмори Кайку. Дори и да не го бе почувствала от Чаросплетието, пак щеше да го разбере. В облика на създанието имаше нещо, което говореше за напълно естествена веолюция. То приличаше на някакъв хибрид между дух и животно.
В следващия миг белият звяр изчезна обратно сред дърветата. Фаека се появи няколко секунди по-късно, водейки Лусия и група войници, които се държаха като нейни телохранители. Асара също се появи с готова за стрелба пушка.
— Лусия — рече Кайку. Престолонаследничката не отговори; очите й бяха зареяни нейде в далечината. — Лусия!
Погледът й внезапно се проясни, ала почти веднага след това отново започна да се замъглява.
— Какви са тези същества? — попита тъмнокосата Сестра. — Можеш ли да говориш с тях? Възнамеряват ли да ни сторят зло? — Тя сграбчи девойката за раменете и повтори името й. — Чуваш ли какво ти говоря?
— Емирини — промълви престолонаследничката, вперила поглед в дърветата. — Наричат се емирини на нашия език. Искат да ги последваме.