— Да ги последваме? Това не е ли някакъв капан?
Лусия поклати глава.
— Трябва да ги последваме… — рече тя и отново потъна в някакво сомнамбулно състояние, в което Кайку не можеше да я достигне. Сестрата прехапа устни, за да потисне болката си от вида на девойката. Тази гора й идваше в повече, премазваше я с тежестта си и я правеше още по-дистанцирана от преди. Беше още по-мъчително, защото Кайку не знаеше дали Лусия ще може да се пребори някога с това, нито пък дали всеки следващ миг, прекаран в гората, не влошаваше още повече състоянието й.
Доджа прояви по-голяма експедитивност; без съмнение неговата вяра в престолонаследничката беше доста по-силна от нейната.
— Все още не можем да пренесем тази жена — рече той, сочейки към Пайтре. — Да отидат трима души. След като намерите там каквото искат от нас да видим, се върнете и докладвайте. И, всемогъщи богове, внимавайте!
— Отивам — заяви Кайку, защото бе готова да направи всичко, само и само да не бъде до Лусия точно в този момент.
— И аз — рече Тсата.
Асара също предложи услугите си. Доджа бе доволен от доброволците — така нямаше да изложи на риск живота на някой от войниците си. Тъмнокосата Сестра почувства известен прилив на безпокойство при мисълта, че ще бъде придружена от някогашната си прислужница, но обстоятелството, че и Тсата щеше да е с нея, й вдъхна увереност.
— Къде са? Накъде отидоха? — обърна се Кайку към отряда и неколцина мъже веднаха й посочиха. Тримата се отправиха към дърветата, а ткиуратецът предупреди Асара за тръстиките, които бяха отровили Пейтре. Съпругата на Реки кимна учтиво, без да откъсва поглед от Кайку.
Те вървяха с готови за стрелба пушки, провирайки си път през гъсталака, а емирините ги водеха — неуловими и вечно изплъзващи се, ала без да изчезват напълно от зрителното им поле. Доброволците пристъпваха безмълвно, отворили очите си на четири за евентуална клопка, сякаш едва ли не очакваха всеки миг около тях да щракнат челюстите на огромен капан.
Ала в крайна сметка пътешествието им изобщо не се оказа дълго. Бяха минали едва десет минути, когато се натъкнаха на онова, което емирините искаха да им покажат. Щом го зърнаха, Кайку, Асара и Тсата застинаха онемели, питайки се на какви ли същества бяха попаднали в дебрите на гората Ксу.
На най-горните етажи на Императорската цитадела, където вече бе опасно да се пристъпва заради лудостта на Чаросплетниците, всичко бе покрито от дебел слой прах, а прозорците бяха покрити с огромни паяжини.
Любимото помещение на Какре не беше Слънчевият чертог, където държеше колекцията си от хвърчила и скулптури от човешка кожа. Шумът, който вдигаха другите вещери, го дразнеше и той си бе избрал местенце, където да е съвсем сам — мрачна и тиха стая, разположена далеч от беснеещите Чаросплетници и изплашените слуги. Потъналият в прах под бе осеян с големи, застъпващи се следи, а въздухът в сумрачното помещение бе тежък и мазен.
Авун беше тук от часове и говореше с призраци. Седмина губернатори от най-големите градове на територията на Чаросплетниците висяха във въздуха — седем привидения с неясни очертания, като Лорд Протекторът бе единственият човек от плът и кръв сред тях. Те обсъждаха безконечните проблеми по състоянието на селищата, положението с глада и проблемите със земята, а Какре беше спойката, която ги свързваше — възелът, благодарение на който всеки от осмината виждаше другите като смътни призраци. Авун беше настоял да проведат дискусията именно по този начин, защото това бе възможно най-доброто за империя с размерите на Сарамир — особено при положение че някои живееха в далечното Новоземие на изток.
Какре започваше да се ядосва. Беше се оставил да го убедят да осъществи тази връзка, ала досега не беше чул нищо, което да не може да се каже чрез индивидуална комуникация, която изобщо не бе толкова изтощителна. Ако не вярваше, че Авун е сплашен достатъчно от предишните наказания, щеше да си помисли, че Лорд Протекторът е започнал да възприема господарите си като даденост и дори нещо повече — като послушни слуги.
Съвещанието продължи, докато бледата светлина на окото на Нуки, процеждаща се през мрачния покров, надвиснал над Аксками, започна да чезне. Какре не напразно беше Върховен Чаросплетник — по своя собствена преценка той бе най-силният сред вещерите, — ала усилието да поддържа толкова много връзки в продължение на толкова време започна да го изтощава. Гордостта му забраняваше да се откаже, но той сипеше мислено проклятие след проклятие по Авун и си набеляза безчет неудобства, които щеше да му причини, веднъж само да приключеха с тази безсмислена дискусия.