Най-накрая Лорд Протекторът се ориентира към приключване на съвещанието и започна да се обръща към всеки от събеседниците си с претрупаните сарамирски ритуали по сбогуване. Когато привърши, Какре прекъсна връзката и призраците изчезнаха. Досадната беседа най-накрая свърши. Какре се олюля леко — коленете му едва го държаха. Погледът, който Авун му хвърли, подсказа, че е забелязал това, ала Лорд Протекторът бе достатъчно мъдър да се въздържи от какъвто и да е коментар.
— Имате моята най-дълбока благодарност — рече съпругът на Мураки. — Едно такова съвещание, при което си лице в лице със събеседниците си, има огромно значение за управлението. Когато всички присъстват, винаги се раждат изключително ценни идеи.
Върховният Чаросплетник не беше убеден дали тази среща изобщо е допринесла с нещо, като се изключат няколкото доклада за състоянието на земята и смътните намеци за подобрение, а и благодарностите на Авун звучаха някак си фалшиво. Той обаче не се чувстваше на себе си и в главата му цареше пълен безпорядък, ето защо не обърна внимание на преценката си. Лудостта му със сигурност щеше да го връхлети след толкова продължителен и интензивен период на чаросплитане; вече усещаше как пръстите го сърбят да грабне ножа, който носеше под робата си.
— Сега най-добре да ме оставите на спокойствие — изхриптя Какре. — Ако искате да не пострадате. По-късно искам да разменим няколко думи — добави зловещо той.
Лорд Протекторът се поклони и излезе. Върховният Чаросплетник се отпусна тежко на пода, вдигайки облак прах около себе си. Добре че бе настоял Авун да дойде при него за съвещанието, вместо да го проведат в някоя от административните зали. Беше го направил от чиста прищявка — за да му напомни, че Авун е негов слуга, а не обратното, — ала сега се чувстваше безкрайно доволен от уединението си, защото тук нямаше никой, който да види слабостта му.
Манията, която съпътстваше всяко напускане на Чаросплетието, вече протягаше бавно пипалата си, подобно на кръв, разтваряща се във вода. Изгаряше от желание да одере някого, ала се чувстваше твърде немощен, за да си намери жертва, а и бе използвал последното платно преди няколко дни. Нуждата и умората го раздираха едновременно, изправяйки го пред неосъществима ситуация. Той изруга и скръцна с последните си остатъци от зъби. Трябаше да намери някакъв изход от това положение, поне докато все още имаше силата да направи нещо по въпроса. За миг Какре се замисли дали да не поинквизира Авун, но пред лицето на неумолимо нарастващата нужда това му се стори глупаво и детинско.
Внезапно вещерът бе заслепен от миг на просветление и той съзря в какво се беше превърнал. Повечето от скулптурите, които пазеше, бяха направени по времето преди вещерите да завладеят Империята и недвусмислено свидетелстваха, че през последните няколко години творчеството му се бе изродило. Разядените му от артрита ръце трепереха, докато държаха ножа, и напоследък той беше не толкова хирург, колкото касапин. За съжаление не ставаше въпрос само за лоша координация — съзнанието му също бе проядено. Усилията да призове и контролира фейа-корите бяха направили мозъка му на каша и бяха размътили ума му. Сега Какре се замисли за уврежданията, които му беше причинило това, и как следващия път, когато въздигнеше демоните на покварата от димните ями, положението щеше да стане още по-лошо.
За един кратък миг той си даде сметка за онова, в което се беше превърнал, съзря опустошенията, които бе причинил на тялото и съзнанието си, и закрещя от отчаяние и ярост; след малко обаче този момент отмина и мрачните му мисли се разсеяха като дим.
Фарек го завари в такова състояние — изгърбена купчина от парцали и кожи, долепила Маската си до покрития със сивкав прах под. Той остана известно време до вратата, а ъгловатото му лице, преливащо в бронзово, златно и сребърно, беше съвършено безизразно.
— Върховни Чаросплетнико Какре — изрече той. — Не ми изглеждате добре.
— Махай се — изграчи Какре.
— Не мисля, че ще го сторя — гласеше отговорът. Той пристъпи в помещението и застана над Върховния Чаросплетник, който изви врата си, за да погледне към по-младия вещер.
— Махай се! — изсъска отново Какре и се разтърси от спазми.
— Трябва да обсъдим едни въпроси — каза бавно Фарек. — Въпроси, засягащи наследството. Моето наследство.