Взорът на Кайку обходи града, спирайки се на разрушените светилища и срутените къщи, на улиците, където мъже и жени се биеха с острилии, фурии и скрендели. Гнусоврани се рееха в небето и осигуряваха в буквалния смисъл панорамни гледки от птичи полет за своите Възли-господари. Това обаче бяха добре познати врагове — Кайку се бе сблъсквала доста често с тях по време на четирите години, откакто бе започнала тази война, — ето защо насочи вниманието си към истинските виновници за падението на Джурака.
Бяха двама на брой — единият се намираше до самия бряг на езерото, а другият се подаваше иззад дърветата, увенчали хребета на хълма. Фейа-кори: „демони на покварата“ в превод от сарамирското наречие, използвано за свръхестествени същества. Височината им надхвърляше дванадесет метра — слузести, тромави и излъчващи зловоние същества, чиито уродливи туловища сякаш представляваха гротескна пародия на всичко човешко. Те имаха дълги ръце и крака, придвижваха се на четирите си крайника и навсякъде, откъдето минеха, оставяха след себе си непоносима смрад. Телата им бяха съградени от някаква отвратителна тинеста мътилка, която непрекъснато се процеждаше и капеше от тях и сипеше огън и разложение. Тази субстанция караше листата и тревите да се сбръчкват и изсъхват, а дърветата да изгниват. Фейа-корите нямаха лица — между раменете им се издигаха уродливи буци, в които пламтяха нажежени кухини с огнени кълба. Те стенеха жаловито един на друг, докато сееха разрушение и гибел, и тъжните им вопли акомпанираха флегматичната, чудовищна жестокост на зверските им деяния.
Докато Кайку ги наблюдаваше, единият демон на покварата нагази в езерото. Водите му мигом засъскаха и заклокочиха, а там, където бе застанала гнусната твар, езерната повърхност сякаш се покри с плътна черна ципа, която започна да се разпространява с шеметна бързина. Младата жена усети как стомахът й се свива на кълбо, щом осъзна намерението на огромния фейа-кори. Той се затътри към един от имперските кораби, надавайки скръбните си стенания, и когато го достигна, вдигна уродливото си подобие на ръка и стовари юмрука си върху плавателния съд. Той изпращя зловещо и се разчупи на две, а мачтите, платната му и хората, които се намираха на борда му, пламнаха като факли. Кайку затвори очи и отвърна глава, но продължи да усеща присъствието на демона в Чаросплетието, чиято черна, светотатствена природа сякаш отравяше подсъзнанието й.
Другият фейа-кори излезе от гората, оставяйки зловеща диря от сбръчкани, прогнили дървета след себе си. Ръцете му пометоха дузина от близките покриви с безпричинна жестокост. Пет от Сестрите на Кайку вече бяха загинали, докато се опитваха да се преборят с тинестата твар. Заповедта за отстъпление бе обходила цяла Джурака и силите на Империята се изтегляха на югозапад.
Изведнъж тя почувства паякообразното придвижване на Чаросплетник долу по улиците, чу виковете на войниците и гнева и мъката в сърцето й си намериха отдушник.
„Ако не мога да спра това“, зарече се тя на ум, „поне ще убия един от тях в замяна.“
Кайку излезе от административния комплекс, мина под молитвената порта, украсена с хвалебствени химни в чест на Нарис, бога на учените, и пое по тесните стръмни улички.
Кръвта течеше из процепите между паветата, подобно на десетки алени поточета, напускайки бездиханните тела на мъжете, жените и свитите в зародишна поза Различни хищници. Младата жена се усмихна горчиво при мисълта за това как Различните, които бяха рожби на вещерите, бяха едновременно техните най-предани бойци и най-яростни врагове. Тя и всички останали Сестри бяха резултат от същия процес, който бе създал чудовища като гаурегите и острилиите. Кайку бе сигурна, че боговете, които ги наблюдаваха от Златните си владения, си умираха от смях заради развоя на събитията.
Тя се шмугна между две току-що опожарени сгради, без да се бои от създанията, които вилнееха по улиците. Дървените балкони и фасадите на магазинчетата гледаха с празен поглед, като че ли в ням потрес, задето хората ги бяха изоставили. Каруците и рикшите си стояха там, където бяха захвърлени в паниката да се евакуира населението. На билото на хълма проехтя нестроен залп, когато дузина войници пропиляха напразно амунициите си в отчаян опит да направят нещо на демона на покварата, който невъзмутимо се спускаше надолу по склона.