— Те не се зарадваха да видят Номору.
— Че кой би й се зарадвал?
— Ала Номору се предложи за доброволец…
— …което изобщо не е в неин стил.
— Именно — рече Фаека. — Те не очакваха, че и тя ще дойде, ала тя знаеше, че ще са там. Навремето между тях е имало нещо — сигурна съм в това. И сега Номору е решила да извади наяве миналото.
Кайку въздъхна разтревожено.
— Трябва да сме много внимателни.
— Готови ли сте? — извика Джуто, приближавайки се към тях. — Да тръгваме, че дълъг път ни чака. Ще ни отнеме почти цялата нощ. — Зад него Лон и Номору тъкмо преместваха една дъска, за да я използват като мостче към покрива на съседната постройка.
Джуто улови погледа на Кайку и се усмихна.
— Няма да се спускаме до нивото на улицата, освен ако нямаме никакъв друг избор. Не ви е страх от високото, нали?
Лон премина бързо по дъската и закрепи другия й край, колкото можа. Тъмнокосата Сестра надзърна към уличката долу, но не видя никакви признаци на движение.
— Хайде минавай — изсъска й Номору.
Кайку я изгледа пренебрежително и стъпи на дъската. Беше дебела, здрава и достатъчно широка, за да мине по нея, без да се притеснява… стига само да не бе простряна на височина, падането от която щеше да строши врата й. Като стъпваше внимателно, тя премина по импровизирания мост и отиде при Лон на съседния покрив, който също беше плосък. Другите последваха примера й, след което двамата мъже вдигнаха дъската и я занесоха в другия край на покрива.
— Е, не беше толкова зле, нали? — изсумтя Джуто. — Тук в Бедняшкия квартал сме големи импровизатори.
Докато се придвижваха така от покрив на покрив, здравенякът им обясни как този начин на придвижване бе еволюирал в резултат на вечерния час и се използваше широко в тази част на Аксками, защото тук имаше достатъчно плоски покриви, които да обезпечат прилагането му.
— Това е нещо като примирие — измърмори Джуто, докато прекосяваха поредния неосветен участък, осеян с порутени колиби. Някакви мъже ги гледаха равнодушно как минават край тях. — Хората, които живеят в тези бараки, биха прерязали гърлото ми, ако ме срещнат през деня; нощем обаче ни позволяват да минем, защото знаят, че ние ще направим същото за тях. Може да сме мръсни копелета, но да бъдем прокълнати от боговете, ако позволим на Чаросплетниците да ни залавят на собствената ни територия.
— Не можем ли да се приближим до димните ями през деня? — попита Фаека. — Тогава нямаше да се налага да пътуваме по този начин.
Номору се изхили, а устните на Джуто се изкривиха в усмивка.
— Личи си, че не познаваш Бедняшкия квартал — рече той. — Повярвай ми, това бунище, където се срещнахме, беше възможно най-близката до ямите точка, до която можахме да се доберем. Съвсем скоро ще стигнем до целта си — просто в момента се движим твърде бавно.
Вместо да увеличат скоростта си обаче, те започнаха да се придвижват още по-бавно, понеже по улиците започнаха да се появяват доста Различни зверове. Все по-често и по-често Джуто застиваше неподвижно, сякаш в отговор на някакъв сигнал, и те допълзяваха до ръба на покрива, където се намираха в момента, за да видят тъмния, гъвкав силует на острилията, която пълзеше по улицата под тях, а гълъбовото й гукане контрастираше на фона на свирепия й облик.
На няколко пъти се разминаха с други мъже и жени, които се придвижваха по същия начин като тях, и Кайку осъзна, че тракането и похлопването, които според нея идваха от дъските, всъщност са сигнали, разменяни между нарушителите на вечерния час. Те бяха част от сложна система за комуникация, основната цел на която бе да предупреждава за наличието на Различни хищници. Младата жена се зачуди как толкова разнородни групички от съперници можеха да се обединяват срещу общия си враг. Това й напомни битката за Лоното, когато обитателите на разлома Ксарана се бяха обединили срещу пълчищата от Различни зверове. Навярно Джуто грешеше — навярно все още имаше надежда за бунт, стига само жителите на Бедняшкия квартал да решат да загърбят различията си и да се надигнат срещу новите си тирани.
По едно време стигнаха до широка улица, очертаваща западната граница на Бедняшкия квартал. Направиха си кратка почивка на покрива, по време на която огледаха потъналата в полумрак улица, отвъд която се простираха по-богатите части на града.
— Дотук беше лесната част — каза Джуто, след като приклекна до спътниците си. — От тук нататък се налага да поемем по улиците. Трябва да сме бързи и тихи; и не стреляйте с пушките си, освен ако нямате абсолютно никакъв избор. Разбрахте ли?