„Махай се!“, изкрещя мислено Кайку. Намираха се толкова близо, че тя виждаше лъскавия черен плужек, впил се в тила на хищника. „Всемогъщи духове, махай се!“.
Усещаше как Лон се пресяга за кинжала си, движейки бавно, съвсем бавно ръката си. Искаше й се да му изкрещи да спре, но не смееше да издаде и звук, защото се боеше, че дори движението на устните й или полъхът от дъха й ще нарушат крехкото равновесие и ще привлекат вниманието на страшилището. Нейната кана бе като натегната до скъсване пружина, готова да избухне всеки момент.
В този миг Острилията закрачи напред.
Кайку не можеше да повярва на очите си. Четиримата спътници гледаха изумено как гъвкавият силует на Различната твар се отдалечава с котешка грация, а дългата й опашка се поклаща лениво зад нея. Отначало младата жена си помисли, че това е някакъв трик и стомахът й се разкъсваше от ужасното предчувствие, че след броени секунди звярът ще се върне, но ето че той стигна до края на пасажа и свърна настрани, изгубвайки се от погледа й.
Всички въздъхнаха облекчено.
— Мисля, че и четиримата дължим на Шинту цяла година на благодарности за това избавление — промълви Фаека.
Лон започна да си напява тихичко мантра от такива ругатни, че на Кайку й стана неудобно, а Джуто, чиято физиономия просто сияеше от щастие, скочи на крака и изрита с всичка сила упоритата решетка. Тя се откърти с глух трясък и издрънча на пода на мазето.
— Хайде — измърмори отвратено той. — Колкото по-скоро се измъкнем от това проклето място, толкова по-скоро ще ми платят.
Скоро след тази случка стигнаха до димните ями.
Номору все още се губеше и Кайку се чувстваше угрижена. Тя не харесваше вечно намусената разузнавачка — доколкото знаеше, никой не я харесваше, макар че между нея и Юги явно съществуваше някаква привързаност, — ала дотолкова бе свикнала с присъствието й, че сега се безпокоеше за нея. Фаека бе доста по-прагматично настроена — тя се надяваше, че Номору не се е оставила да я убият или заловят, с което автоматично би издала присъствието им на Чаросплетниците. Вещерите обаче изглеждаха необичайно бездейни и това я тревожеше. Откакто двете с Кайку слязоха от шлепа, те периодично претърсваха Чаросплетието за присъствие на Сестри или други признаци на опасност, ала през последните няколко часа не проявяваха никаква активност, което най-малкото беше подозрително.
Димните ями бяха изкопани под неголям ъгъл в склона на един хълм и от мястото, където се намираха, натрапниците можеха да разгледат цялата мрачна сцена. Голяма част от Аксками беше срината със земята, за да се освободи терен за ямите, вследствие на което покрайнините на района бяха осеяни с натрошени камънаци, полусрутени зидове и надробени отломки, а тук-там се издигаха планини от греди, тухли и железария, които стърчаха като причудливи скулптури, издигнати в чест на опустошението и разрухата.
Около самите ями обаче царството на хаоса и безредието свършваше — те бяха изградени с безжалостна прецизност. Бяха две на брой и имаха колосални размери, като всяка се състоеше от няколко концентрични пръстена, и бяха защитени от метални ограждения. Всеки външен пръстен бе по-висок от вътрешния, а от зейналите черни отверстия в центъра се издигаха дебели стълбове мазен, задушлив дим. Концентричните пръстени бяха свързани посредством широки мостове, а нажежените пещи излъчваха зловещо червено сияние, което се процеждаше през плетеницата от тръби, отдушници и комини.
Четиримата спътници се спряха за известно време в сянката на къщите, загледани в апокалиптичния пейзаж пред тях. Сиянието на димните ями разсейваше мрака и щяха да бъдат лесно забележими, излезеха ли веднъж на открито. Кайку забеляза, че Лон беше доста изнервен и непрекъснато се озърташе напред-назад, а пръстите му потрепваха, сякаш свиреха на някакъв невидим музикален инструмент. Той правеше всичко възможно, за да потиска пристъпите си на кашлица, но въпреки това Джуто не спираше да му хвърля гневни погледи.
— Никога няма да можем да прекосим тази пустош — промърмори мъжът с жълтеникавото лице, след което добави: — И къде се запиля тази кучка?
На Кайку не й допадаше да обиждат спътничката й, без значение дали тя самата я харесваше или не — това я караше да се чувства неудобно и определено не беше сред най-кавалерските постъпки.
— Няма ли да млъкнеш? — изсъска тя. Лон й хвърли ядосан поглед и понечи да й отвърне, ала явно промени решението си, защото в крайна сметка не каза нищо.