Уродливият колос се катереше тежко и тромаво вдясно от тях. Стъпките му бяха придружени от скърцане на метал, защото чудовището буквално сплескваше всичко, което попадаше на пътя му. Демонът изкачи рампата и се насочи към мостчетата. Към бягащия Джуто.
Мъжът с бръснатата глава се озърна разтревожено през рамо, докато преодоляваше последните няколко стъпала. Той излезе на площадката и застана до Чаросплетниците — явно се надяваше, че при тях ще намери някаква закрила. Грешеше. В следващия миг гигантската ръка на страшилището се стовари отгоре му сред вулкан от тиня и слуз, превръщайки Джуто и вещерите в горяща каша.
Предсмъртният вик на Чаросплетниците отекна като гръмотевица из света на златистите нишки. Кайку и Фаека използваха суматохата, за да се вкопаят още по-добре в скривалището си, избягвайки разтревожените съзнания, които ги търсеха. Вещерите бяха обезпокоени от загубата на двамината си събратя. Това обнадежди Кайку. Тя си спомни как бе реагирал Лон на спускащата се мъгла, както и абсолютната убеденост на Джуто, че тя няма нищо общо с фейа-корите. Като съпоставяше това със засадата на Чаросплетниците, можеше да изведе само едно заключение — нито мъжете, които ги бяха предали, нито вещерите, които ги дебнеха, бяха очаквали, че демоните ще излязат навън.
И сега великите Чаросплетници не смееха да помръднат. Усещаха, че страховитият фейа-кори ги чака да се покажат, и се мъчеха да го успокоят и приласкаят по някакъв непознат за Кайку начин. След една мъчителна минута Сестрите чуха как демонът се обръща и бавно поема обратно към рампата. Тъмнокосата жена надзърна през плетеницата от тръби и видя как чудовището потъва сред червения дим на бездната. Вторият фейа-кори се мержелееше като призрачен силует зад него. Уродливите същества поеха по рампата в посока към Императорския път — широката улица, която водеше към западната порта. Постепенно зловонието от присъствието им започна да отслабва, а заедно с него и бруталното им въздействие върху Чаросплетието.
— Трябва да вървим — прошепна Кайку. Не се ли възползваха от объркването на вещерите сега, после щеше да стане твърде късно.
Фаека трепереше неудържимо, а зениците й се бяха смалили до главички на топлийки в червените й ириси. Тя подскочи, когато посестримата й я докосна по рамото, ала погледът й продължаваше да бъде отнесен. Тъмнокосата Сестра повтори думите си и сякаш Фаека едва тогава успя да се върне в реалния свят. Тя кимна отсечено и двете жени забързаха към мястото, където се бе скрила Номору, ала щом стигнаха там, не видяха никаква следа от нея — с изключение на няколкото кървави капки.
— Тя може да се оправи и сама — заяви Фаека. Щом видя обаче, че Кайку се колебае, дръпна спътничката си за ръката. — Естествено, че може, Кайку. И без това вещерите търсят нас. Сама ще е в по-голяма безопасност.
Тъмнокосата жена си даде сметка, че още носеха пушките си, ето защо захвърли своята. Не смееше да стреля след онова, което беше казал Джуто. Фаека последва примера й.
Стъпалата, по които се беше катерил здравенякът, бяха разтопени от докосването на демона, ето защо жените изоставиха моста и потърсиха друг начин да се изкачат. Без водач маршрутът им беше хаотичен и лъкатушещ и често попадаха в задънена улица. След като фейа-корите се оттеглиха, Чаросплетниците възобновиха търсенето си, ала Сестрите вече бяха доста по-трудни за откриване. Обаче трябваше да се пазят не само от вещерите — по едно време различиха сред задушливите изпарения източения, облечен в черни роби силует на Възел, който стоеше на едно от по-високите нива, а това бе недвусмислен знак за едно — Различните зверове също бяха тръгнали по дирите им.
Мъглата на фейа-корите обаче работеше в тяхна полза. Гъстите зловонни миазми прикриваха бегълките, които успяха да преминат по две мостчета, без да бъдат забелязани, а колкото по-далеч от враговете си се намираха, толкова по-трудно вещерите щяха да открият присъствието им.
Кайку хвърли притеснен поглед към спътничката си. Обляна от аленото сияние на бездната, лишена от характерния за Ордена грим и облечена в старомодни селски дрехи, тя бе почти неузнаваема. Неузнаваемо беше и изражението на върховен ужас, изписано на лицето й. Кайку също бе изплашена, ала не за пръв път попадаше в подобна ситуация и както бе оцеляла тогава, така възнамеряваше да оцелее и сега. Това обаче беше нещо ново за Фаека, а емпатичната й дарба правеше положението й още по-тежко. Убийственото очакване да се сблъскат с някой Чаросплетник или Различен хищник — и в двата случая ги чакаше мъчителна смърт — я бе довело до състояние на ступор. Това се отразяваше и на Чаросплитането й — то бе непохватно и объркано и тя не успяваше да се прикрие както трябва.