Кайку огледа стаята. Миришеше й на плесен. Дървените стени бяха позеленели, а гредите на тавана бяха влажни. В единия ъгъл се въргаляха няколко мръсни възглавници, а входът бе закрит от тежка завеса. Отгоре на всичко нямаше и фенери.
Тогава тъмнокосата Сестра забеляза превръзките на краката на спътничката й под изцапаните й с кръв панталони.
— Всемогъщи богове, Фаека! — възкликна тя и внезапно споменът за случилото се през онази нощ изпъкна ярко в съзнанието й. — Ти също си ранена!
— Не толкова лошо като теб — рече червенокосата жена и Кайку можеше да се закълне, че в очите й се появи нещо като благодарност, която не можеше да бъде изразена с думи. — Ще се оправя — добави тя и побърза да отмести поглед. — Не се тревожи за мен. Дотогава гледай да си починеш и да възстановиш силите си.
Кайку се отпусна назад и Фаека положи внимателно главата й в скута си.
— Уморена съм — промълви тъмнокосата жена.
В този момент чуха нечии приближаващи се стъпки и завеската бе отметната настрани. Кайку не направи и най-малкото усилие да се надигне отново; мускулите й бяха премалели. В стаята влязоха двама мъже — единият бе висок и половината му физиономия се закриваше от гъста брада, а другият имаше рошава кестенява коса и скулесто, надупчено от шарка лице. Когато заговори, Кайку видя, че зъбите му бяха направени от месинг.
— Обсъдихме вашия случай — каза той без каквото и да е встъпление.
Фаека го изгледа изпитателно.
— И какво решихте?
Мъжът с месинговите зъби приседна пред тях.
Решихме, че имате нужда от помощ.
Девета глава
Юги ту Ксамата, водач на Либера Драмач, се събуди в килията си в Аарака Джо, за да види, че Лусия стои до прозореца и съзерцава езерото. Усещаше главата си натежала от амаксовия корен. Наргилето му си стоеше в ъгъла, ала острият мирис продължаваше да тегне във въздуха — доказателство за поредната безразсъдна нощ. Той се надигна на лакти и одеялото се свлече от голите му рамене. Зимата по тези места беше доста студена и на прозореца нямаше стъкло, но наркотичната треска, която продължаваше да изгаря тялото му, не му позволяваше да почувства студа.
Той примигна и погледна към Лусия. Било заради утринната светлина, било заради състоянието му, но тя му се стори някак си безплътна — изящният й силует сякаш бе прозрачен, а тънката златисто-бяла рокля изглеждаше като ефирен воал. Мъжът никога не бе виждал майка й, но беше чувал, че момичето прилича на Анаис по красивото си детско лице и бледорусия цвят на косата. Тук обаче приликите свършваха — Лусия бе късо подстригана, почти по момчешки, което откриваше грозния набръчкан белег на задната част на врата й, a светлосините й очи разказваха история, която никой друг не би могъл да сподели. Вече бе на осемнадесет жътви и детето, чието израстване Юги беше наблюдавал, бе изчезнало, а на негово място се беше появило нещо красиво и чуждо.
Мъжът се изкашля, за да прочисти гърлото си от снощното опиянение. Когато Лусия не реагира по никакъв начин, реши да прояви по-голяма учтивост.
— Какво правиш тук, Лусия?
След един продължителен миг момичето най-накрая обърна глава към него.
— Ммм?
— В моята стая си — каза търпеливо Юги. — Защо си дошла тук?
Дъщерята на покойната Анаис ту Еринима го изгледа озадачено. Тя се огледа наоколо, сякаш се чудеше как бе дошла тук, и взорът й обходи белокаменните стени, драпирани с обикновени пердета, малката тръстикова рогозка на пода, масичката, раклата и другите дреболии, разхвърляни из помещението. Едва тогава го погледна и на лицето й разцъфна усмивка.
— Искахме да те видим.
— Искахте?
— Аз и Кайлин.
Юги въздъхна и приседна в рогозката си, при което одеялото се свлече до кръста му. Горната част на тялото му бе съвсем слабо окосмена, а няколко дълги белега прорязваха гладката му кожа. Не му хареса подтекстът на последното изречение — че Лусия и Кайлин бяха решили да го извикат заедно. Момичето хранеше голямо уважение към водачката на Аления орден и това не беше никак хубаво. Направо си бе опасно. Той добре познаваше Кайлин.
— За какво става дума?
— Известия от Аксками — рече момичето, без да му предостави повече информация. — Ще те чакаме край езерото.
Мъжът реши да не проявява излишно любопитство.
— Добре — кимна той. — Ще ви намеря.
Лусия отново му се усмихна и се обърна, за да излезе. В съшия момент наргилето му се преобърна с трясък на пода, разсипвайки пепел и парченца изгорели корени върху рогозката. Юги подскочи.