— Не му харесва как омирисваш стаята му — каза Лусия и се плъзна зад завесата.
Водачът на Либера Драмач стана и започна да се облича. Студът прогони и последните остатъци от сънливостта му. Той се наведе и намести наргилето, след което почисти пепелта. Духът никога не беше правил нещо толкова крайно преди. Юги усещаше присъствието му — издължена черна сянка на ръба на периферното му зрение, която щеше да изчезне в мога, когато погледнеше към нея. Нищо повече от немощен призрак, подобен на стотиците други, които обитаваха Арака Джо — съсиреци от кръвта на отдавнашните спомени, смущаващи настоящето.
Отвън имаше коридор със стени от същия бял камък, който изграждаше костите на архитектурния комплекс. От едната му страна се простираше редица четвъртити входове, водещи към помещения, идентични с неговото, а другата бе открита и осигуряваше панорамна гледка към живописния пейзаж.
А той наистина беше впечатляващ — дори и сега, когато възприятията му бяха замъглени от дрогата, не можеше да отрече това. Земята се спускаше надолу към широк път, павиран с вездесъщия бял камък, за да се надигне отново от другата му страна, образувайки живописен склон, където пищно украсените покриви на гигантските храмове надничаха сред зелените върхари на боровете, киджите и камаковите дървета. Светилищата изглеждаха прекалено масивни в сравнение със съвременните храмове, ала това им придаваше внушителност и тежест, подсилена от зашеметяващите барелефи и фризове, изобразяващи сцени от отдавна забравени митове.
Арака Джо бе изключително древен град, който изобилстваше от руини. От някои храмове бе останал само първият етаж, а други създаваха впечатлението, че всеки момент ще рухнат. Въпреки че напоследък отново бе изпълнен с живот — през последните няколко години Арака Джо се бе превърнал в дом за Либера Драмач, — заселниците все още се чувстваха като натрапници. Духовете никога не им позволяваха да забравят това.
До вратата на стаята му имаше каменен умивалник. Юги се наведе и наплиска лицето си с ледена вода, за да се освежи. След като приключи с това, свали мръсната кърпа от главата си и изми косата си, приглаждайки я с пръсти назад, преди да завърже отново неизменната си кърпа. Не я сваляше дори когато спеше.
Щом свърши и с това, мъжът излезе да потърси малко латамри. Въпреки ранния час, обитателите на града отдавна бяха станали и сновяха насам-натам по улиците в изпълнение на разнообразните си задачи. Юги поздрави усмихнато няколко души — всеки познаваше предводителя на Либера Драмач. За разлика от предишното си скривалище в Лоното, организацията вече не действаше секретно и всички знаеха за Лусия и структурата, изградена около нея. Обитателите на Арака Джо до един бяха дълбоко предани на тази идея — всички онези, които не желаеха да я прегърнат, бяха отишли някъде другаде в Южните префектури.
Юги свърна по един страничен път, от двете страни на който се издигаха дървени бараки, чувствайки се странно изтощен от краткото си пътуване. Умората му обаче нямаше физически характер — мъжът притежаваше невероятна сила и издържливост, — а по-скоро се дължеше на някакво душевно претоварване. Дали заради обстоятелството, че трябваше да вдъхва кураж на хората около себе си, или поради нещо друго, но напоследък усмивката му все по-често беше неискрена. Последователите на Либера Драмач искаха да черпят от него увереност, сила и вяра в бъдещето; нещо повече — те го възприемаха като индикатор на случващото се и поради тази причина Юги не можеше да си позволи да покаже слабост. Не можеше да си позволи хората, които му бяха гласували доверие, да узнаят, че вече не иска да е техен водач.
Между дървените бараки се издигаха каменни статуи на древни идоли — странни, изгърбени същества, чиито силуети бяха загладени от дъжда и вятъра, брулили ги в продължение на столетия. Те се наблюдаваха един друг със зловещо присвитите си очи, сякаш всеки момент щяха да се нахвърлят върху събратята си от другата страна на пътя. Дали бяха нещо като духове-пазители? Никой не можеше да каже със сигурност. Арака Джо бе построен малко след отцепването на доста хора от официалната религия на Сарамир, които бяха потърсили убежище в планината — място, където да се отдадат на молитви и медитация. Явно привържениците на тази идея са били достатъчно многобройни и трудолюбиви, след като са успели да построят храмов комплекс с размерите на малък град, ала нито целта им, нито имената им бяха останали в историята. В крайна сметка Арака Джо бе изоставен, а жителите на Сарамир не намираха нищо интересно в развалините.