— Точно така — каза Кайлин и повигна едната си вежда. — Добра аналогия.
— Затова ли вещерите отравят Аксками по този начин?
— Сигурно — гласеше внимателният отговор. — Според мен е по-добре да не избързваме със заключенията. Има много неща, които все още не разбираме.
— Това обаче ни дава надежда, нали? — попита мъжът. — Фейа-корите имат слаби страни.
— Все още не виждаш цялата картина — отвърна му Кайлин. — Аксками не е единственият град, отровен от Чаросплетниците. Димни ями в различен етап на завършване вече са зейнали в Тчамаска, Максатчта и Бараск, а вещерите строят нови в северната част на столицата и в Ханзаен. — Тревата прошумоля, раздвижена от студения полъх на бриза, идещ от езерото. — Тези два демона на покварата са само първите. Чаросплетниците ще развъдят още, а ние сме безсилни срещу тях. Не можем да сторим нищо, Юги.
Водачът на Либера Драмач въздъхна и се почеса по главата.
— Богове, Кайлин, може ли изобщо да стане по-зле?
— О, да — рече високата жена. — Преди две нощи фейа-корите отново са напуснали Аксками.
Укрепеният град Зила се бе наситил на сражения. Откакто бе построен преди хиляда години, той бе устоял на атаките на аборигените Угати, на нападенията на отмъстителни пълководци и на обсадите на самата Империя; въпреки всичко това продължаваше да се издига, мрачен и неприветлив, на билото на висок хълм, разположен на южния бряг на река Зан. Положението му беше стратегическо — оттук се установяваше контрол както върху устието на реката, така и върху петдесеткилометровата ивица земя между брега и гората Ксу. През нея минаваше Великият път на подправките, който имаше жизненоважно значение и свързваше северозападната част на континента с плодородните Южни префектури. Понастоящем Зила се беше превърнала в крепост срещу Чаросплетниците, чиято първостепенна задача бе да отреже достъпа им до югозападните части на Сарамир.
Баракс За ти Икати погледна през рамо към града. Кацнал на хребета на стръмния хълм, с построени под формата на концентрични окръжности улички, Зила приличаше на гигантска каменна корона. Обграждаше го масивна стена от черен камък, зад която се гушеха увенчаните с червени керемиди покриви на сградите, а в центъра му се издигаше заостреният връх на неголямата цитадела. Въпреки хилядолетната история на града, досега никой не бе успял да превземе стените му — дори и самият Зан, който също бе обсаждал твърдината. Тогава беше проникнал в Зила единствено благодарение на военната хитрост и намесата на Чаросплетниците, след което го остави димящ и полуразрушен от снарядите и гюлетата. Сега поселището изглеждаше в доста по-добра форма — срутените сгради бяха построени наново, нанесените върху цитаделата щети бяха възстановени, а улиците — почистени, павирани и приведени отново в ред. Войските на Империята патрулираха зад зъберите, а озъбените дула на мортирите наблюдаваха реката, готови всеки миг да изплюят смъртоносния си товар към нея. Зан обаче не можеше да се отърве от натрапчивото усещане, че Зила бе изгубила ореола на неуязвимостта си и силите й сякаш се бяха стопили.
Конят му изпръхтя и благородникът отново насочи вниманието си към устието на Зан, където четири големи плоскодънни гемии се поклащаха лениво, опъвайки котвените си въжета. Вятърът беше студен и хапещ — наближаваха средата на зимата и макар че още беше топло, морският бриз ставаше все по-хладен с всеки изминал ден.
Той бе висок и строен мъж, с изпито, осеяно с белези от шарка лице. Носеше брокатен жакет с обърната якичка и в момента наблюдаваше реката с присвити очи. Около и пред него бяха застанали стотици въоръжени мъже, носещи цветовете на аристократичните си фамилии. Повечето от тях бяха облечени в зелено и сиво — цветовете на рода Икати. Вдясно от него, загърната в пухкаво наметало, главата на рода Еринима седеше на седлото си — съсухрена и сбръчкана. Това беше пралелята на Лусия — Ойо.
Беше минала цяла седмица, откакто Кайку и Фаека избягаха благополучно от Аксками, ала Зан не знаеше нищичко за това. За сметка на това бе запознат с новината, че фейа-корите отново са се отправили на път. Сестрите от Аления орден бяха малко на брой, ала Кайлин се бе постарала във всяко от укрепленията, разположени по фронтовата линия, да има поне по една. Предупреждението бе разпространено за броени минути. Това не го притесняваше кой знае колко — като всички други Различни чудовища, фейа-корите се придвижваха доста бързо и обстоятелството, че бяха поели на път, означаваше, че можеха да се насочат къде ли не, защото Сарамир бе доста обширен като територия. Ако знаеха накъде са поели демоните на покварата, щеше да е съвсем друго, но в настоящия случай нямаше никакъв смисъл да се безпокои за тях. Освен това за момента имаше по-неотложни грижи.