Първата беше жената до него. Явно дори и пред лицето на най-голямата заплаха, връхлитала Империята от времето на възникването й, политическите интриги продължаваха. Макар и на пръв поглед да изглеждаше, че всички аристократи са се обединили срещу Чаросплетниците, старата игра на пазарлъци, отстъпки и тайни съглашения ни най-малко не бе отслабнала. Ойо бе ужасно упорита — беше го последвала чак до Зила, където се намираше голяма част от армиите й, заедно с тези на рода Винаксис. Изискванията й бяха простички — главата на династията Еринима искаше неговата дъщеря.
Зан знаеше, че е невъзможно да запази завинаги в тайна обстоятелството, че беше баща на Лусия. Очевидната й привързаност към него не можеше да се скрие, а слуховете за безплодието на император Дурун и близкото приятелство между Зан и Кръвната императрица Анаис ту Еринима бяха напълно достатъчни човек сам да си направи изводите. След като се убеди, че усилията да запази бащинството си в тайна са обречени на провал, бараксът оповести официално този факт с надеждата, че всичко ще свърши дотам. Само че не успя да предвиди едно — родът Еринима не остана никак доволен. Те оспориха бащинските му права върху Лусия и си я поискаха обратно, за да я обвържат с рода на майка й, където според тях беше мястото на момичето.
Зан не се съмняваше, че предаността им към рода Еринима беше искрена — поради тази причина никога не им беше забранявал да посещават Лусия, — ала беше повече от очевидно, че си мислеха за края на войната и по-конкретно за ситуацията в Сарамир, в случай че силите на Империята надделееха над Чаросплетниците. Тогава момичето щеше да се окаже най-подходящият кандидат за трона и родът Еринима искаше да го използва като удобна възможност да се възкачи отново на власт. Бащинските претенции на Зан усложняваха неимоверно нещата, защото при един жив родител детето първо беше негово, а после на семейството на починалата му майка. Стига това бащинство да бъдеше доказано, разбира се.
Най-големият проблем обаче не беше Зан, а Лусия. Тя изобщо не се интересуваше от подобни неща — бе щастлива да се запознае с роднините си, но не искаше да обсъжда политически въпроси с тях. Зан беше нейният баща и толкова. Що се отнася до кръвното родство, тя нямаше нужда нито от рода Икати, нито от рода Еринима. Либера Драмач беше винаги на нейно разположение, а армията на организацията изобщо не бе за пренебрегване. Тя бе достатъчно многочислена, за да се изправи срещу всяка аристократична фамилия, а отгоре на всичко бе напълно независима от тях. Лусия въобще не се интересуваше дали ще стане императрица. Тя не се интересуваше дали ще бъде предводител, вожд, управник или нещо подобно. Беше трудно да се каже дали изобщо нещо я интересуваше. Това вбесяваше жените като Ойо и те го използваха като предлог, че детето не знаело кое е добро за него и именно поради тази причина трябвало да бъде при семейството си. Зан обаче познаваше дъщеря си — доколкото някой можеше да я познава — и бе сигурен, че политическите машинации, в които искаше да я въвлече Ойо, бяха последното нещо на този свят, което й трябваше на Лусия. Той я обичаше и нямаше нищо против дъщеря му да следва своя собствен път. За нищо на света обаче нямаше да се откаже от бащинството си, независимо от молбите, обещанията и заплахите на рода Еринима.
Погледът на Баракс Зан се спря на малката гребна лодка, която се носеше към южния бряг. Беше време да се сблъска с втората си и още по-неотложна грижа. Мъжът пришпори коня си покрай строените си бойци и се насочи към подножието на хълма. Ойо го изпроводи с враждебен поглед. Зан бе последван от двайсетина мъже от личната си гвардия и от една Сестра от Аления орден, която го настигна и изравни коня си с неговия. Щом стигнаха до брега, ездачите спряха и зачакаха четиримата непознати мъже, които тъкмо бяха скочили от лодката си, да я изтеглят с общи усилия на сушата.
Междувременно Зан се опита да различи кой е водачът им, ала без особен резултат. И четиримата бяха облечени в сходни жилетки без ръкави, изплетени от сив коноп, и панталони от същата материя, а косите им варираха от руси до черни; и четиримата имаха млечно-жълтеникава кожа, покрита от главата до петите им с извити бледозелени татуировки. Това бяха ткиуратци от обраслия с джунгли континент Окхамба, както го бяха информирали съветниците му. „Диваци“, бяха казали те.