По негова заповед ткиуратците се разделиха на групи от по двама-трима и се пръснаха в различни посоки. Там, откъдето бяха минали фейа-корите, не бе останало нищо живо — самите павирани улици се бяха превърнали в черни тресавища, — но встрани от пътя на гибелта и разрухата навярно бяха останали хора, на които може да се помогне.
Тсата усещаше противен вкус в устата си — въздухът бе станал отвратителен. Образите на двата демона продължаваха да горят ярко в съзнанието му. По време на продължилото цял месец пътуване през океана мисълта, че се връща в Сарамир, всеки път го изпълваше с въодушевление. Четири години беше събирал хора, убеждавайки ги да се присъединят към каузата му; четири години беше бродил из джунглите, за да говори с мъже и жени, чиито местообиталища бяха разпръснати на стотици километри непроходим терен. И въпреки че бе успял да осигури едва четири кораба, за да ги транспортира дотук, плавателните съдове можеха да направят толкова курсове, колкото бе необходимо, за да докарат цялата му армия в Сарамир.
Ала ето че само за няколкото часа, откакто беше тук, бе разбрал до каква степен се бяха влошили нещата по време на отсъствието му. Сега му се искаше да бе послушал сърцето си, вместо главата си, и да бе пристигнал по-скоро.
Тсата се изкатери по една купчина каменни отломки — прашните вътрешности на поредната изтърбушена сграда — и се завтече към две жени, които тъкмо се мъчеха да повдигнат масивната греда, затиснала проснатия под нея мъж. Татуираният мъж не им даде време да реагират на появата му и да се стреснат при вида му. Той сграбчи гредата и повдигна единия й край, а след моментно колебание жените прибавиха силата си към неговата. Двамата ткиуратци, които го придружаваха, също удариха по едно рамо и гредата бе вдигната във въздуха. Освободеният мъж не беше на себе си от болка — едното му стъпало бе зверски премазано, както си беше в ботуша, — но жените веднага му помогнаха да се изправи на здравия си крак.
— Намерете патерица и го изведете оттук — каза им Тсата. — През южната порта. — Сетне изстреля няколко думи на гърлено звучащия окхамбски и тримата отново се понесоха из града.
Мъглата бе започнала бавно да се разсейва и се превръщаше в призрачна омара, прорязвана от лъчите на зимното слънце. Демоните бяха изоставили прикритието си — вече нямаха нужда от него. Единият от тях бе достигнал цитаделата — най-високата точка в Зила, разположена в центъра на каменния пръстен на града. От зейналия проход в северната стена чак до масивния зид на цитаделата пътищата на чудовищата бяха осеяни с черна слуз и димящи развалини.
Тсата се надяваше, че корабите са успели да отплават. Веднага щом пристигнаха, ткиуратците опаковаха общите си принадлежности и заплуваха към брега. Неколцина мъже обаче останаха на гемиите — те щяха да се върнат в Окхамба и да разкажат на сънародниците си какво бяха видели днес. Щяха да им разкажат на какво са способни Чаросплетниците.
За ткиуратците, които се намираха в Сарамир, защитата на техния паш бе върховен приоритет. Жителите на Окхамба не разсъждаваха като сарамирците — те не познаваха частната собственост и обществото им бе еволюирало на равнище група, което означаваше, че смятат общността за по-значима от отделния човек. Индивидуалността им бе винаги на второ място след техния „паш“ — или „групата“ в най-свободен превод. С този термин обозначаваха всички онези, с които бяха свързани през даден период от време; посреством многопластовата концепция за паш окхамбските жители — включително и ткиуратците — преценяваха значимостта на всяка конкретна ситуация и определяха кой от взаимно припокриващите се приоритети е най-важен на това място и време. Смисълът на думата варираше в зависимост от контекста и тя се използваше също така за раса, семейство, приятели, присъстващи, обекти на разговора и любими, както и в дузина други комбинации с най-различни значения. В настоящия момент например техният паш включваше хората от Зила, ето защо татуираните мъже се насочиха към града, без да се замислят — те бяха изпълнени с готовност да помогнат в евакуацията и да спасят живота на колкото се може повече хора, без да се притесняват от опасностите, които застрашаваха собственото им съществуване.
Вик за помощ ги накара да свърнат към едно малко площадче, където цяла редица постройки се бяха продънили навътре, а фасадите им сякаш бяха изтръгнати с някаква нечовешка сила, в резултат на което помещенията зееха като празни пчелни килийки. От приземния етаж, там, където навремето бе имало обущарско дюкянче, се кълбеше черен дим, а някакъв стар мъж с брада се опитваше трескаво да разчисти камъните. Щом зърна Тсата и спътниците му, той веднага им извика: