Двамината ткиуратци продължиха в същия дух още няколко минути, като всеки път нанасяха нова рана на противника си и успяваха да се изплъзнат невредими. Най-накрая, когато цялата му козина се обагри в пурпурно и сериозната загуба на кръв забави реакциите му, Хет се възползва от поредния зле насочен удар на хищника и разряза гърлото му със своята кнтха, при което гаурегът изхриптя зловещо и се сгромоляса на земята, без да издаде друг звук.
Тсата се усмихна на другаря си.
— Да побързаме — каза той на родния им език. — Може да дойдат и други.
Те прибраха оръжията си. Хет отиде да види спътника им, който започваше да крещи от болка — първоначалният шок бе отминал и агонията разпростираше пипалата си по тялото му. Междувременно Тсата се приближи до вратата. Пушекът бе станал още по-гъст, тропането бе престанало, а от стареца нямаше и следа. Татуираният мъж почисти каменните отломки и отвори вратата, като гледаше да я използва като преграда между себе си и вътрешността на подземието. Това се оказа мъдър ход, понеже от отвора лумнаха буйни пламъци, които щяха да го опърлят не на шега, ако бе застанал на пътя им. В следващата секунда огнените езици се успокоиха, ала продължиха да поглъщат интериора с неотслабващ глад.
Мъжът си пое дълбоко въздух, задържа го и надникна вътре. Очите му веднага се насълзиха — димът бе прекалено горещ, за да издържи дълго така. Временно лишен от зрение, Тсата се протегна, убеден, че сетивата му ще го предупредят, ако се доближи прекалено близо до пламъците. Ръката му напипа някаква тъкан и мускули. По всичко изглеждаше, че това е нечие рамо, ето защо ткиуратецът го стисна здраво, напрегна мишци и задърпа нагоре.
Човекът се оказа учудващо лек за ръста си, ала въпреки това на Тсата не му беше никак лесно да повдигне инертна маса. В крайна сметка успя да изтегли отпуснатата фигура и я положи на земята, но дотогава вече бе разбрал, че помощта му е безнадеждно закъсняла.
Той се вгледа в мъртвеца. Кожата му беше бяла, а чертите на лицето му бяха толкова миниатюрни, че изглеждаха закърнели. На врата му се виждаха малки процепи, очевидно хриле, безжизнените му очи бяха изпъкнали като на риба, а зениците му имаха кръстовидна форма. Различен.
Явно се е криел в града, под обущарското дюкянче. Тсата беше чул, че откакто в Сарамир бе избухнала гражданската война, Различните вече не са преследвани и екзекутирани. Приоритетите се бяха променили и при положение че Лусия и Аленият орден се сражаваха на тяхна страна, изглеждаше най-малкото неуместно силите на Империята да избиват себеподобните им. Предразсъдъците обаче не можеха да бъдат заличени толкова лесно. Въпреки че убийствата на Различни вече се считаха за престъпление, сарамирците продължаваха да изпитват омраза и боязън към Различните, които бяха принудени да се крият или да търсят закрила в своите изолирани общности. Сестрите от Аления орден бяха щастливки; поне външно те изглеждаха напълно нормално, докато този човек тук сигурно бе смятан за урод.
Очите на Тсата се свиха от отвращение при мисълта за това. В тази красива нявга страна имаше толкова много омраза. Той се запита дали мъртвият е имал семейство, защото, за разлика от ткиуратските обичаи, сарамирците създаваха общности по двойки и всяко такова семейство имаше изключителни права върху потомството си. Сетне погледът му се отмести към входа към подземието, откъдето се чуваше монотонното мъркане на огъня, и татуираният мъж реши, че не иска да разбере.
Баракс Зан седеше на коня си близо до южната порта на Зила и наблюдаваше тълпите, които се точеха навън от града. Бе заобиколен от неколцина стражи от личната си гвардия. Недалеч отряд войници на рода Винаксис се опитваха да въведат ред сред изплашените граждани и да ги успокоят, защото паниката в очите на хората подсказваше, че всеки момент ще се юрнат напред като стадо обезумели от страх животни. Шумът беше ужасен, а във въздуха продължаваше да се усеща зловонието на мъглата, породена от фейа-корите, примесена със заразителния мирис на страха.