Той погледна към билото на хълма, където единият демон почти бе сринал из основи цитаделата. Другият фейа-кори събаряше сградите напосоки с бавни и методични движения. Грохотът от рухващи постройки и призрачните стенания на демоните ехтяха из целия град.
Кръвта му кипеше — беше бесен заради безсилието си. Богове, беше абсолютно погрешно да изостави такъв стратегически аванпост като Зила. Войниците му бяха разположени покрай речния бряг и стените, но единственото, което правеха, бе да държат Различните хищници настрана, докато всички граждани бъдат евакуирани. Битката бе изгубена в момента, в който се появиха фейа-корите. Просто нямаше какво да направят, за да им се противопоставят. И най-лошото беше, че това щеше да се повтори и със следващия град, който демоните нападнеха, и с по-следващия, докато Южните префектури не се превърнат в димящи развалини и Чаросплетниците не завладеят целия Сарамир.
Ала дори пред лицето на подобно поражение Зан си мислеше за позитивните аспекти, които можеше да извлече от случилото се. Засега удържаха Различните изчадия, които нахлуваха от изток и от запад по протежението на реката, с относителна лекота. Очевидно атаката разчиташе на две неща — на пробива на фейа-корите, които разрушиха част от стената, и на нахлуването на зверовете през осигурения портал. Само че демоните на покварата бяха поели из града, сеейки разрушение и смърт по тесните улички на Зила, а войниците на Империята реагираха достатъчно бързо, за да преградят пътя на Различните пълчища. Ако фейа-корите имаха поне зрънце тактическа мисъл в главите си, щяха да сринат по-голяма част от стената или поне щяха да останат там, докато достатъчно Различни хищници успеят да нахлуят в града. Зан се съмняваше, че Чаросплетниците можеха да управляват тези същества на някакво по-висше ниво, а това най-малкото си струваше да се знае.
Бащата на Лусия погледна към небето, където кръжаха гнусоврани. Проклетите летящи създания се носеха високо над земята, отвъд обсега на пушките им. Както винаги, Възлите се спотайваха някъде наблизо и ръководеха битката отдалеч. Гнусовраните бяха очите им, а Различните хищници — техните марионетки. Ако можеха да се доберат до Възлите, щяха да предизвикат невъобразим хаос сред хищниците, ала вещерите се бяха научили да не държат диригентите на сраженията си на едно място, след като Зан ги бе изклал при битката за Лоното преди четири години. Ала дори и да успееха да постигнат това, дори и да убиеха всеки Различен звяр, пак нямаше да победят. Всичко се свеждаше до един неотменим факт — нямаха никакво оръжие срещу демоните на покварата.
Един ездач спря коня си пред него — млад и симпатичен мъж с гъста кестенява коса, облечен с цветовете на рода Икати.
— Какви са новините от съюзниците ни? — попита Зан. Помнеше този човек — беше го изпратил в града, за да наблюдава ткиуратците. Не му бе особено приятно, че хората на Тсата бяха напуснали корабите си, но в хаоса, който настана след появата на фейа-корите, нямаше никакво желание да отделя от собствените си бойци, за да им попречи. Сега те сновяха на воля из Зила, ала въпреки че по-скоро помагаха, отколкото пречеха, дългогодишният опит го бе научил да не се доверява на подобен демонстративен алтруизъм.
Докладът на младия мъж обаче не носеше лоши новини за ткиуратците. Те бяха дали всичко от себе си, за да ускорят евакуацията, да спасят ранените и да помогнат на войниците в избиването на Различните зверове, които вилнееха по улиците. Някои от тях изгубваха живота си. Сигурно и това беше част от хитроумния план, с който искаха да спечелят доверието му…
Младият мъж продължаваше да докладва, но Зан вече не го слушаше. Бараксът се взираше в двата демона, които не спираха да рушат древния град, и си мислеше за странните хора, които бяха дошли от континента на джунглите. Навярно това спаси живота му.
Той видя стрелеца, застанал на последния етаж на една порутена къща, в секундата преди дулото на пушката му да проблесне, и то само защото гледаше натам. Това му даде миниатюрна частица от секундата, по време на която куршумът, предназначен за сърцето му, го уцели в рамото. Баракс Зан падна от седлото си и се строполи на земята с крака, заплетени в стремената на коня му. Жребецът изцвили и подскочи изплашено, повличайки го по паважа, след което отстъпи рязко назад и стъпка доскорошния си ездач. Шокът замъгли сетивата на Зан и сякаш целият свят потъна в някаква призрачна мъгла, а въздухът стана толкова гъст, че всяко движение изглеждаше съвсем бавно. Той смътно видя как един мъж — млад вестоносец — се хвърля към него с нож в ръка, ала в следващия миг ръката на вестоносеца бе отсечена, а секунда по-късно същата участ сполетя и главата му, защото стражите му знаеха как да си служат с мечовете си. Още един удар и стремената, които привързваха Зан за коня му, бяха прерязани. Изведнъж той отново зърна небето; през това време жребецът му препусна надалеч и някой го застреля.