Около него се струпаха много хора, а гневните викове на другите бяха насочени към бойците в близост до сградата, където се намираше атентаторът. Той обаче най-вероятно вече беше мъртъв, и то от собствената си ръка; никой нямаше да узнае кой го беше изпратил, нито пък кой бе вербувал вестоносеца… ала Зан знаеше. Естествено, че знаеше.
Докато лежеше на земята с пребледняло лице и се мъчеше да си поеме въздух, а хората му стояха около него и му говореха разни несвързани неща, бараксът прокле името на Ойо ту Еринима, която искаше на всяка цена да се сдобие с дъщеря му.
Единадесета глава
Кайку предеше и шиеше, заплиташе и бродираше, движейки се на хиляди фронтове едновременно, докато се носеше из лабиринта на Чаросплетието. Противникът й беше бърз като нея — даже два пъти по-бърз — и непрекъснато я блокираше, объркваше я и подкопаваше защитите, които си бе изплела; Кайку обаче не се отказваше и не си позволяваше дори за миг да изгуби концентрация. Ето защо за всеки успешен ход на противника й и двамата губеха в еднаква степен. Възлите биваха разкъсвани, мрежите се опъваха, капаните се залагаха и се избягваха; битката беше толкова бясна, зашеметяваща и невъобразима, сякаш цели армии от миниатюрни паячета се сражаваха върху триизмерна златиста паяжина.
Кайку използваше всеки трик, който познаваше, като същевременно не спираше да импровизира. Тя съшиваше тресавища, които засмукваха фибрите и ги заплитаха на чудовищни възли; изграждаше плетеници от тунели, водещи наникъде, и дърпаше нишките, сякаш бяха струни на арфа, по такъв специален начин, че извличаше могъщи резонансни вълни от тях, които подлъгваха противника й за местонахождението й. Понякога методите й бяха ефективни, а понякога — не, ала същото се отнасяше и за врага й. Битката продължи няколко минути в света на човешките сетива, ала в Чаросплетието сякаш минаха години от началото й; въпреки това нито тя, нито съперникът й дадоха признаци на умора. Бяха равностойни. Патова ситуация.
Когато най-накрая противникът й се оттегли, Кайку последва примера му. Те останаха да висят в Чаросплетието — безплътни, изтощени и бдителни, — подобни на освирепели тигри, притиснати в ъгъла. На ръба на възприятията си усещаше далечното присъствие на гигантските китоподобни левиатани, които кръстосваха бавно и неумолимо вселената на златистите нишки — неуловими и недостижими. Те общуваха помежду си по характерния за тях начин — като си разменяха приглушени басови припуквания и проскърцвания, които се носеха из цялото Чаросплетие. Кайку знаеше, че сетивата й интерпретират звуците, за да помогнат на човешкото й съзнание да се приспособи към неведомата и невъобразима същност на тази причудлива вселена, защото тук нямаше никакви звуци; ала дори и така да беше, сигналите на загадъчните колоси продължаваха да бъдат нещо магическо, тайнствено и неустоимо привлекателно за нея. Напоследък левиатаните общуваха все по-често помежду си.
При дадения сигнал тя издърпа своята кана, прибирайки я в себе си като пипалца на морска анемония, и отвори очите си. Бе коленичила на ракитова рогозка в средата на облицовано с дървена ламперия помещение. Над главата й висеше хартиен фенер, който хвърляше причудливи сенки в сумрачната стая и озаряваше със сиянието си гравюрите, висящи по стените, и изящните вазички с тъмни цветя. В един от ъглите се виждаше мангал с горящ тамян, който изпълваше помещението с аромат на камови орехи — едновременно горчив, плодов и с лек нюанс на пушек. Отсреща й седеше Кайлин и я гледаше одобрително с червените си ириси. И двете дишаха тежко, а кожата им блестеше от капчици пот. Бяха облечени в одеждите на Аления орден.
— Поздравления, Кайку — усмихна се Кайлин.
Младата жена не можа да скрие радостното вълнение, изписало се на лицето й. За първи път успяваше да доведе схватката с наставничката си до равностоен финал. Беше се изправила срещу най-силната Сестра, живяла някога, с Нейно превъзходителство от Аления орден, и не бе сразена от нея. Чувстваше се невероятно.