Двете жени се изправиха.
— Ела да се поразходим — каза Кайлин.
Кайку се чувстваше малко отпаднала, но не възрази. Те излязоха от сградата, където се помещаваха всички Сестри от Ордена в Арака Джо, и потънаха в обятията на нощния мрак.
Обширният склон бе осеян с множество сгради, чиято архитектура и хаотично разположение напомняше на селището в Лоното — и в това нямаше нищо случайно, понеже повечето от настоящите обитатели на Арака Джо бяха дошли именно от там. След изтеглянето от разлома Ксарана Либера Драмач бяха взели древния град за себе си, понеже никой не го искаше; аристократите и благородните фамилии, които бяха привикнали с лукса и удобствата, се оттеглиха в градове като Мачита и Сараку, и последният се бе превърнал в неофициална столица на Империята по време на войната.
Кайлин и Кайку пристъпваха по утъпканите пътечки, лъкатушещи покрай наколните жилища, чиито веранди бяха украсени с малки каменни олтари, в които горяха свещи. В храстите цвърчаха чикикии, а планинските гризачи писукаха един на друг, докато се стрелкаха насам-натам. Бялата Аурус бе увиснала високо в източния небосвод — набъбнала и застрашителна.
Двете жени вървяха умислени и мълчаливи, с изключение на моментите, когато отвръщаха на поздравите на хората. Сестрите се радваха на изключително уважение в Арака Джо и това се харесваше на Кайку. Постепенно къщите започнаха да оредяват, а горичките — да стават все по-гъсти, а човешката глъчка заглъхна, заменена от успокояващия, приспивен напев на гората.
— Ти премина успешно изпитанието, Кайку — рече Кайлин, нарушавайки ефирната тишина. — Надявам се, че сега разбираш защо проявих такова упорство към теб.
— Беше напълно права — отвърна младата жена. Най-малкото, трябваше да признае това. — Отне ми доста време да го осъзная, ала ти беше права.
Високата й събеседничка се усмихна снизходително.
— Не можеш да си представиш как се чувствах, като знаех каква дарба имаш. Да те гледам как се хвърляш в най-различни опасности, без да подозираш за истинския размах на способностите си. Дано боговете никога не ме дарят с деца, ако ще ми причиняват същите грижи като теб.
Кайку се засмя.
— Вярно е, че инатът ми не е сред най-хубавите ми качества.
Двете повървяха безмълвни известно време.
— А искаш ли да имаш деца? — попита по-младата жена.
— Никоя от нас не може да си позволи това — отвърна сухо Кайлин. — Поне засега.
— Никоя от нас? — намръщи се Кайку. — За Аления орден ли говориш?
Високата жена кимна.
— Не знаем какво може да се случи, ако станем майки. Не се осмелявам дори да мисля за това.
— Някоя от Сестрите не е ли опитала да забременее? Ами ако стане случайно?
— Никоя не е опитвала — гласеше отговорът. — А случайностите се коригират. — Тя видя красноречивото изражение на събеседничката си и побърза да добави: — Те сами си избраха да го сторят. Знаеха, че още не му е времето.
Това не се хареса на Кайку. Почти не се беше замисляла за деца — предполагаше, че й липсва майчински инстинкт, — но никак не й харесваше друг да определя избора й. Кайлин почувства това и се опита да обясни по-подробно нещата.
— Сестрите от Аления орден по принцип са дълголетници, Кайку — започна тя. — Малко сме на брой, но сме много сплотени. Навярно сме по-единни от всяка друга организация в Сарамир. Благородниците продължават да плетат политическите си интриги и да играят смъртоносните си игрички. Виж какво се случи с баракс Зан. Аленият орден обаче си остава обединен, и това е защото най-големият ни приоритет сме самите ние.
— Може би защото сме най-големите егоисти от всички — измърмори Кайку.
— Това ми звучи като изказванията на твоя приятел от Окхамба — сряза я предводителката на Аления орден. Топлотата бе изчезнала от гласа й. — Трябва ли да ти напомням, че преди по-малко от десетина години всяка от нас щеше да бъде екзекутирана, ако способностите й станеха известни на обществото? Че повечето от нас изгоряха живи или се самоубиха от срам заради това, което представляват? Това продължава да се случва в територията на Чаросплетниците, Кайку. Децата проявяват силите на своята кана и биват убити заради нея, а ние можем да се доберем само до една съвсем малка част от тях. Ако не беше егоизмът ни, нито ти, нито аз щяхме да бъдем тук сега, а вещерите щяха да са завладели тази земя преди години.