В следващия миг цялото Чаросплетие се сви навътре като чашка на цвете, след което златистите нишки отново възвърнаха предишното си състояние. Левиатанът изчезна, но резонансът, породен от движението му, бе оглушителен.
Двете Сестри напуснаха заедно вселената на триизмерните фибри и Кайлин отново стана видима. В продължение на една дълга минута те стояха безмълвни и дишаха дълбоко, заслушани в шепота на нощта, а прохладният бриз галеше нежно лицата и косите им.
Под ципата на реалността се стрелкаха десетки въпроси. Другите Сестри също бяха почувствали присъствието на левиатана. Нито Кайлин, нито Кайку обаче можеха да им отговорят. Двете жени се взираха една в друга, без да издадат и звук. Просто бяха останали без думи.
Няколко дена по-късно Мишани пристигна в Арака Джо.
Тя откри Кайку до малкото езеро, намиращо се на изток от храмовия комплекс. Сестрата стоеше в края на панорамната платформа и съзерцаваше красивия килим от водни лилии, алени и бели цветчета. Езерото бе заобиколено от камакови дървета, чиито листа висяха над водата в провиснали вериги. Там, където окото на Нуки галеше света с погледа си, беше топло и приятно, ала на сянка си беше доста студеничко.
Кайку не носеше одеждите на Ордена. Дебелата й роба бе обагрена в синьо и бледолилаво, като бе пристегната в кръста със зелен пояс. За Мишани, която беше свикнала с момчешките дрехи на приятелката си, това бе неочаквана проява на изискана женственост. Дъщерята на Мураки ту Коли я наблюдава мълчаливо известно време, наслаждавайки се на гледката на отдадената на съзерцание Кайку.
— Зная, че си тук, Мишани — каза Сестрата с благ тон. — Времето, когато можеше да се прокрадваш незабелязано зад гърба ми, отдавна отмина.
Дългокосата жена се засмя и Кайку се обърна да я прегърне.
— Богове, колко се радвам, че си добре — промълви тя.
Имаха толкова много за разказване, ето защо започнаха веднага да си наваксват. За последен път се бяха видели преди повече от година, малко преди Мишани да замине за Тчом Рин. Кайку говореше предимно за обучението си, защото не бе пътувала толкова далеч като приятелката си, и по-голямата част от насладата да споделя се падна на Мишани. Сестрата нямаше нищо против — беше й страшно интересно да научи повече за пустинните градове.
— Погледни се сега! — възкликна Кайку и посочи ръкавите на събеседничката си. — Изглеждаш досущ като благородничка от пустинята!
— Трябва да призная, че този стил наистина ми допада — усмихна се жената с дългите черни коси. — Трябва да ти кажа още нещо, Кайку — Асара е тук.
Радостта на Сестрата помръкна като угасена свещ.
— Асара? — За миг в съзнанието й изплува онзи миг от живота й в Лоното, когато бе съблазнила един мъж на име Саран Иктис Марул, без да знае, че това е Асара, но в друг облик. Болката, че е била излъгана по този начин, още я глождеше. Сетне обаче усмивката й се върна и Кайку добави: — Тя може да почака. Ела да се поразходим.
Двете тръгнаха по застланата с каменни плочи пътечка, заобикаляща езерото. Алеята беше толкова древна, че част от настилката бе потънала в земята. По дърветата бяха накацали гарвани и сойки, които подскачаха насам-натам по клоните и пърхаха с криле, посипвайки двете приятелки с дъжд от борови иглички. Сарамирската растителност бе предимно вечнозелена, но хората все още имаха някаква генетична памет за времето, когато прадедите им са живели в Куараал, където господстваше умереният климат. Бяха минали повече от хиляда години, откакто се бяха заселили на този континент, ала обстоятелството, че повечето дървета в Сарамир никога не губеха листата си, продължаваше да смущава някогашните им инстинкти.
Кайку бе щастлива да бъде отново с приятелката си. Между тях двете цареше една непринуденост, която липсваше в отношенията й с другите хора. Както всеки друг път, тя отново се изненада как изобщо бе могла да забрави това усещане за пълна хармония, но същевременно си даваше сметка, че следващия път, когато пътищата им се разделят, историята щеше да се повтори.
Докато вървяха, Мишани разказваше на Кайку за пътешествието през планините.
— Първоначално смятах, че по-високите места ще гъмжат от Различни, но видяхме съвсем малко, и то отдалеч — каза тя. — Дори когато стигнахме до равнините и трябваше да прекосим Южния търговски път, нямахме никакви затруднения. Преди си мислех, че съм голяма късметлийка, задето не съм се сблъскала с някакви неприятни инциденти в пустинята, ала вече си мисля, че късметът няма нищо общо с това.