— Разузнавачите ни докладваха същото — кимна Кайку. — Чаросплетниците са концентрирали силите си в градовете и съвсем малка част от тях обикалят из страната. Някои смятат, че вещерите всъщност нямат достатъчно ресурси, че да ги разпределят равномерно из цялата територия на Сарамир. Все пак изгубиха стотици хиляди в първите месеци на войната, преди да се научат как да водят тактически бойни действия. Навярно не могат да развъждат достатъчно или да хващат достатъчно — или каквото там правят, за да попълнят армиите си, — за да компенсират загубите.
— Това звучи окуражаващо — рече Мишани.
Двете повървяха мълчаливо известно време, а килимът от листа шепнеше тихичко под стъпките им.
— Прочетох новата книга на майка ти — каза Кайку.
— И аз. Няколко пъти.
— Има нещо странно в нея. И особено в онези последни редове…
Мишани кимна тъжно.
— Думите, които Нида-джан казва на умиращия човек? Това е първата строфа от една приспивна песничка, която ми пееше, като бях малка. Тя сама си я беше измислила. Двете с нея бяхме единствените, които я знаеха цялата…
— Аз също я зная — отбеляза Кайку. — Ти ми я изпя веднъж, докато ми разказваше как си открила, че Чиен работи за майка ти.
— Спомняш си това? — възкликна изненадано Мишани. Почти бе забравила за злополучния търговец. Клетникът бе отровен от наемните убийци на баща й по време на обсадата на Зила, ала преди това девойката бе узнала, че е бил натоварен от майка й с мисията да я защити от същите тези убийци.
— Майка ти има невероятен талант за думите — въздъхна Сестрата. — Веднага се запечатват в паметта ти. — Тя ритна някакво клонче, паднало на пътечката. — След като прочетох тези стихове, не можах да се отърся от усещането, че Мураки е искала да каже нещо с тях…
— Според мен се вижда достатъчно ясно — изтъкна Мишани.
— Не, говоря за скрит смисъл — обясни Сестрата. — Започнах да чета по-старите й книги, а после се прехвърлих на онези, в които стилът й се променя — някъде по времето, когато баща ти стана Лорд Протектор. Опитвах се да разбера каква е била целта й, какво точно се е опитвала да изрази…
— И стигна ли до някакъв извод? — Мишани бе изумена от обстоятелството, че приятелката й се бе замислила над същите стихове като нея.
Кайку вдигна рамене.
— Не — въздъхна тя. — Обаче съм сигурна, че там има нещо. Засега отговорите остават неразгадаеми.
Мишани се почувства разочарована. Така се надяваше, че приятелката й е открила някакво послание от майка й.
— Тсата се върна — изтърси ни в клин, ни в ръкав Кайку.
— Тук ли?
— В Сарамир. Отишъл е в Арака Джо с ткиуратците — жената с по-късата коса бе помолила Сестрата, която бе присъствала по време на атаката, да провери дали татуираният мъж е жив. Трябваха й няколко дни, защото преди известно време Тсата бе напуснал ядрото на армията, а Сестрата имаше други задачи, а и намирането на някой, който да си спомня въпросния мъж, не беше лесна работа. Тази сутрин обаче отговорът най-накрая бе дошъл.
При това известие Кайку почувства невероятно облекчение; не си бе давала сметка колко опънати са нервите й, докато не се разхлабиха.
— Странна работа — отбеляза иронично Мишани, загледана в приятелката си, която беше с няколко сантиметра по-висока от нея.
— Не ми говори с този тон! — засмя се Кайку. — Зная какво намекваш!
— Той прекоси цял океан, за да се върне при теб, Кайку — посочи жената с дългите черни коси.
— Той прекоси цял океан, за да се сражава с Чаросплетниците — отвърна приятелката й. — Знаеш ги какви са ткиуратците; това е единственият логичен начин на действие според него.
— Не, не ги познавам — отсече Мишани. — Техният мироглед е абсолютно неразбираем за мен. За теб обаче явно не е така.
Кайку се нацупи.
— Май аз трябва да бъда посланик вместо теб.
— Моля? Ти?!? За един ден ще ни вкараш в открита война!
Двете приятелки се изкикотиха. Те се разхождаха покрай брега на езерото, обляни от ярките лъчи на зимното слънце, и за известно време забравиха всичките си грижи, потънали в насладата от приятелското общуване. За съжаление такива моменти бяха рядкост в живота и на двете.