Писателката се чудеше как ли оправдаваше тези свои действия пред себе си. Авун не беше най-набожният сред хората, но не искаше да изостави своите богове, въпреки че именно той бе сринал светилищата им. Дали очакваше опрощение? Тя не знаеше кое божество би му простило след всички онези престъпления, които бе извършил срещу Златните владения.
— Най-накрая светът отново ще стане такъв, какъвто беше — продължи Авун, връщайки се на предишната тема. — С унищожаването на Аления орден ще бъде сложен край на покварата, защото Чаросплетниците няма да се нуждаят от толкова много вещерски камъни. Мъглата над Аксками ще се разсее, земята ще се изчисти и страната отново ще бъде обединена.
— Чаросплетниците ли ти казаха това? Не съм го чувала преди.
— Срещнах Какре тази сутрин и го убедих да ми разкрие плановете си — рече Авун. — Не беше никак лесно — добави съпругът й. Изглеждаше горд със себе си и Мураки си даваше сметка, че постъпката му наистина е била смела. Помнеше какво му се бе случило в миналото, когато Какре се беше ядосал.
— Защо? — попита учудено съпругата му. — Защо си го сторил? Досега не си се оплаквал от неведението си…
Лорд Протекторът я изгледа изкосо.
— Защото на жена ми не й харесва въздухът на столицата — рече. — И искам да мога да й обещая, че някой ден небето отново ще бъде лазурносиньо.
Мураки примигна и сведе поглед към чинията си. Това бе единственото външно свидетелство за трепета, обхванал гърдите й. В продължение на няколко минути никой от двамата не промълви и дума.
— Вярваш ли им? — попита тя накрая.
— Това е единственият вариант, в който виждам някакъв смисъл — отвърна съпругът й. — Алтернативата е да продължат да отравят земята. Това означава да продължават да избиват народа и армията си, защото няма достатъчно храна и гладът ще става все по-лош.
— А навярно все още не можем да видим грандиозния план на Какре — прошепна плахо жената, задето му противоречи. — Или пък Какре просто е луд.
Авун кимна.
— Луд е за връзване.
Мураки го изгледа изненадано.
— Наблюдавам най-внимателно упадъка му — заяви Лорд Протекторът. — Откакто пробудиха фейа-корите, деградацията му стана още по-стремителна. Мисля, че усилието да ги управлява му нанася ужасни вреди. Разсъдъкът му се руши с шеметна бързина. — Съпругът й отхапа малко от кнедлата, сдъвка я и преглътна съвсем спокойно, сякаш говореше за разни дреболии, а не за неща, заради които можеше да бъде екзекутиран. — Подозирам, че едва ли щеше да ми каже за дългосрочните планове на Чаросплетниците, ако не беше толкова побъркан.
— Но ако Върховният Чаросплетник е луд — промълви Мураки, — кой тогава управлява вещерите?
— Точно това — рече Авун, вдигайки бокала с вино — е въпросът.
Дванадесета глава
Пустинният град Изанзай се разпростираше върху едно неравно плато, което се издигаше високо над прашните равнини. Той представляваше истинска гора от тъмни кули, чиито елегантни върхове сякаш пронизваха бледото небе, а тумбестите им основи се гъчкаха една до друга до самия край на жълтеникавата скала. В южния му край имаше огромна рампа, която беше единственият вход и изход към селището; строителството й бе отнело дълги години и множество човешки животи.
От града се откриваше впечатляваща гледка към околния пейзаж. На юг и изток равнините постепенно биваха погълнати от пустинята и в далечината се виждаха гигантските дюни, осеяли централната част на Тчом Рин. На север и запад теренът бе още по-суров — скалистите каньони и плата се издигаха рязко нагоре, за да се впишат във внушителния масив на планините Тчамил, които се издигаха сиви и мрачни над околния пейзаж, а назъбените им върхове се губеха в нескончаеама градация отвъд пределите на човешкия взор.
В подножието им, долу в низините, сега се сражаваха и умираха хора.
Баракс Реки ту Танатсуа седеше на гърба на една манкстуа и наблюдаваше развоя на битката. Топлият вятър развяваше косата и дрехите му и диплеше гъстата козина на добичето му. Присвил очи, той изучаваше поведението на двете страни и обмисляше евентуални стратегии. Битката бе решена и пустинните сили бяха победители, ала младият благородник нямаше да я сметне за приключила, докато и последният от враговете му не паднеше мъртъв на земята. От двете му страни, също възседнали манкстуи, седяха една Сестра от Аления орден и Джикиел, неговият главен шпионин. Недалеч стояха стражите от личната му гвардия, готови да реагират и при най-малкия сигнал за опасност, въпреки че тук едва ли бяха застрашени от нещо.