Този път челюстниците бяха много повече от обикновено. Ако се бяха изправили само срещу семействата от Изанзай, щяха да ги смажат с лекота, но обединението на бараксите промени положението на везните и като се оставят настрана старите вражди, Реки имаше на разположение много по-голяма сила, с която да отбранява града. Изглежда съюзът между благородниците от Тчом Рин бе сключен точно навреме.
Победата обаче им струваше скъпо. Тези проклети Различни изчадия бяха изключително трудни за убиване и доста често завличаха по няколко души със себе си. За разлика от повечето хищни видове, които Чаросплетниците бяха развъдили досега, челюстниците се нуждаеха от съвсем малко храна и вода и сякаш бяха имунизирани срещу жегата. С еднаква лекота се справяха с каменист терен и плаващи пясъци, а естествената им броня превръщаше характерния за пустинните воини близък бой в самоубийствено начинание. Различните твари отнеха живота на доста мъже — огромните им усти, наподобяващи челюсти на ловни капани, бяха кошмарно оръжие — и всеки път, когато Реки се замисляше за тях, омразата му към вещерите се разгаряше с нова сила. Богове, кой би могъл да повярва, че Чаросплетниците бяха развъдили тези зверове с една-единствена цел — да завладеят пустинята?
Беше невъзможно, нали?
— Твоите хора в планината са открили неколцина Възли — заяви изведнъж Сестрата, предавайки информацията, която бе получила от посестримите си.
Реки измърмори някаква благодарност. Вече се бе досетил за това, защото част от зъбатите чудовища долу внезапно бяха обезумели — сигурен знак, че господарите им бяха избити. Свободни от контрола на Възлите, те отново се превръщаха в животни, а по принцип животните не реагират много добре, когато се озоват в разгара на жестока битка.
— Май този ден е наш — отбеляза Джикиел.
Бараксът го изгледа подозрително.
— Този ден да — рече той. — Но колко още такива дни ще имаме?
Шпионинът кимна мрачно. Беше стар, плешив и сбръчкан, с рядка черна брадица и мустаци, които висяха на три тънички снопчета над гърдите му. Бе облечен в бежова роба, а на колана му се поклащаше наката — извитата сабя, носена от бойците на Тчом Рин.
— Навярно трябва да предприемем действия срещу източника? — предложи той.
— И аз си мислех същото — каза благородникът. — Всеки път, когато прииждат, са повече на брой. Принуждават ни да се разпръснем, защото границите на планината са обширни. С обединението на бараксите постигнахме единствено временна отсрочка на поражението си — това е всичко. В крайна сметка те ще надделеят.
— Какви са вашите заповеди, мой бараксе?
— Вземи толкова мъже, колкото ти трябват, и ги изпрати в планините — нареди Реки. — Искам да узная откъде идват тези твари.
— Ще бъде изпълнено.
Те продължиха да следят развоя на битката. Възлите намираха смъртта си, а заедно с тях погиваха и отрядите им — в редиците на хищниците настъпваше хаос и безредие, които позволяваше на воините от Тчом Рин да ги посичат с минимални загуби. Манкстуите пръхтяха и пристъпваха нервно напред-назад, а Сестрата докладваше какво се случва в планината.
Вниманието на Реки бе съсредоточено върху бойното поле, ала част от съзнанието му блуждаеше другаде — там, където винаги витаеха мислите му. При жена му. Вече отсъстваше повече от месец, но бремето на раздялата не бе олекнало ни най-малко. Младият благородник все още копнееше за нея; и все още го болеше от начина, по който го изостави — без никакви обяснения, с типичните за нея неясни намеци и емоционален шантаж. Реки беше бесен на себе си, задето я пусна да замине, без да изкопчи повече подробности. Чудеше се какво ли прави сега и каква ли беше тази важна работа, че да я отведе на повече от хиляда километра на запад. Откакто бе заминала, той се бе тормозил с безброй догадки и предположения, но кой би могъл да каже истината в крайна сметка? Какво всъщност знаеше за миналото на Асара? Та тя си остана същата мистерия за него, каквато бе при запознанството им.
Имаше ли всъщност основания да се тревожи? Имаше ли нещо, което не би й простил — нещо, което да го накара да спре да я обича? Въпросите бяха реторични. Въпреки всичко Реки не можеше да понася повече бремето на многобройните възможности, когато имаше начин да ги сведе до една безспорна истина.