Предводителката на Аления орден я изгледа с хладна надменност.
— Доволна ли си? — попита тя и излезе от стаята, оставяйки Асара да коленичи в локвата от собствената си кръв.
На около час път пеша в североизточна посока от Арака Джо, дълбоко сред обраслите с дървета пазви на
планините, се намираше полянката на един ипи.
Тук витаеше почти свръхестествена тишина и покой — свещена обител с купол от преплетени клонки и листа, през които зимното слънце протягаше своите снопове от светлина. Сред хълмчетата и могилките се гушеха кристални езерца, чиято повърхност беше застинала и прозрачна като стъкло, обрамчени от гладки, бели като кости скали. В средата на полянката стоеше самият ипи — колосално дърво с черна като въглен кора, набръчкана от старост. Най-високите му клони се преплитаха с балдахина от листа, докато по-ниските се протягаха над полянката, подобни на уродливи, възлести ръце, чиито чворести пръсти бяха обрасли с борови иглички.
Лусия стоеше на колене до основата на дървото с приведена глава. Беше облечена с тъмнозелена роба, пристегната с колан на кръста й. Девойката медитираше, общувайки с духа на полянката. Напоследък не й беше никак трудно да разговаря с ипи. Силите й нарастваха със стряскаща бързина от мига, в който излезе от светилището на Алскайн Мар в разлома Ксарана и почти всички древни духове вече бяха достъпни за нея. Обаче с всяка крачка, която правеше в света на духовете, Лусия се отдръпваше от света на хората и все повече заприличваше на прастарите създания, с които общуваше.
Кайку я наблюдаваше от края на полянката. Някъде между дърветата, скрити от поглед, се намираха стражите на Либера Драмач. На това място обаче, в излъчващото покой и хармония присъствие на ипи, Лусия се чувстваше съвсем сама и откъсната от целия свят. И това беше вярно, в известен смисъл, защото никой не можеше да си представи какво бе усещането да имаш достъп и до двата свята и същевременно да не принадлежиш към нито един от тях.
Кайку се натъжи, щом я видя тъй усамотена. Посещението на Мишани й напомни за срещата им с Юги, когато я бе обвинил, че е забравила напълно за приятелите си покрай обучението си в Аления орден. Навремето Лусия й беше като по-малка сестричка, ала сега Кайку не бе много сигурна дали девойката продължава да изпитва същата нежна привързаност към нея.
Най-накрая Лусия вдигна глава и се изправи. Тя доприпка боса до мястото, където бе оставила обувките си, вдигна ги и се втурна към Кайку.
— Благоден! — каза момичето, придружавайки поздрава си с красива усмивка, след което прегърна Сестрата. Приятно изненадана, Кайку я притисна силно до себе си.
— Богове, станала си висока колкото мен! — възкликна тя.
— Раста много бързо — засмя се Лусия. — Доста време мина, откакто се видяхме за последен път, Кайку.
— Зная — промълви тъмнокосата жена. — Зная.
Лусия нахлузи обувките си и двете поеха бавно и спокойно към Арака Джо. Кайку нареди на стражите да минат напред; повереницата им щеше да е в много по-голяма безопасност с нея, отколкото с двадесет въоръжени мъже, а и те веднага я разпознаха, въпреки че не носеше грима и одеждите на Аления орден. Лусия явно беше в доста приповдигнато настроение, защото разказваше оживено за периода, през който двете не се бяха виждали; Сестрата с удивление забеляза, че нямаше и следа от предишната й замечтана отнесеност.
— Покварата се отдръпва — подхвърли неочаквано девойката, докато най-невинно обясняваше на Кайку как бе преминал денят й.
— Наистина ли?
— Ипи може да го усети. Откакто вещерският камък под Утракса бе унищожен. Земята се възстановява, малко по малко. — Тя се загледа в една птичка, която летеше над дърветата. — Заразата не е поразила природата до такава степен, че да направи нещата необратими.
— Но това е чудесна новина! — зарадва се Кайку, а Лусия се усмихна. — Нищо чудно, че си в такова добро настроение!
— Да, наистина е чудесно — съгласи се девойката. — Чувам, че и ти ми носиш новини.
Сестрата кимна.