— Само дето не съм толкова сигурна дали новините са хубави или лоши — въздъхна тя и разказа на Лусия за срещата с левиатана. Чаросплетния кит, както го бе нарекла Кайлин.
— Страх ме е от тях — призна Кайку. — Прекалено дълго пренебрегвахме присъствието им, както и те нашето, защото предполагахме, че ще останат вечно недостижими за нас. Но си мисля, че по някакъв начин сме привлекли вниманието им. Вече забелязаха онова, което бяха пропуснали. Намесата ни в Чаросплетието привлече такива същества, в сравнение с които деструктивните сили на вещерите бледнеят.
— Но какво представляват те? — попита Лусия.
— Навярно са богове — гласеше отговорът.
Девойката не каза нищо, но въодушевлението й сякаш се изпари. Двете повървяха известно време в тишина под шарената сянка на гората. Над главите им прехвърчаше едър гарван.
— Лусия, наистина съжалявам — въздъхна Кайку накрая. — Напоследък не ми оставаше много време за теб. Бях дотолкова погълната от овладяването на това, което имам, че напълно забравих… това, което имах.
Дъщерята на покойната Императрица Анаис ту Еринима я хвана за ръката. Това бе жест, характерен за предишната Лусия — за детето, което вече се бе превърнало в млада жена.
— Всичко това е заради войната — рече тя. — Недей да съжаляваш, Кайку. Ти си едно оръжие — също като мен. А каква полза има от оръжието, ако не е добре наточено?
Сестрата бе потресена от обречеността, която струеше от това изказване.
— Не, Лусия! Не сме просто някакви си оръжия. Дори да не си научила нищо друго от мен, поне това запомни!
— Значи вярваш, че имаме избор? Че можем да обърнем гръб на всичко, което се случва, и да се оттеглим някъде? — на устните й разцъфна тъжна усмивка и тя пусна ръката на събеседничката си. — Защото аз не мога. И не мисля, че и ти можеш да го сториш.
— Ти имаш този избор, Лусия! — изтъкна Кайку.
— Наистина ли? — засмя се горчиво девойката. — Ако исках да излъжа очакванията на света към мен, трябваше да го направя още преди доста време. Преди Либера Драмач да се преустрои и определено преди битката за Лоното. Прекалено много хора вече загинаха заради мен. Не мога да постъпя така. Времето, когато можех, безвъзвратно изтече. — Тя замлъкна, заслушвайки се в шумоленето на гората. — Превърнах се в това, което хората искаха от мен. Превърнах се в техния мост към света на духовете, каквато и да е ползата от това. Аз съм оръжие, а оръжието е безполезно, ако не се използва. И аз няма да остана безполезна още дълго време.
— Лусия… — започна Кайку, но беше прекъсната.
— Мислиш, че не зная за фейа-корите? Че нямаме никаква защита срещу тях, нито пък можем да отвърнем на удара? Колко време трябва да мине, докато се обърнете към мен? Към последната си надежда? — Бяха спрели да вървят и на лицето на Лусия се бе изписало жестоко изражение. — Знаеш ли как се чувствам, Кайку? Знаеш ли какво е да прекараш целия си живот с мисълта, че възможностите ти за избор намаляват с всеки изминал ден и че трябва да спазиш обещание, което никога не си давала! Те ме гледат като техен спасител, ала аз не зная как да спася никого!
— Не си длъжна да правиш това — каза й Кайку. — Чуй ме — не си длъжна.
Лусия извърна глава настрани. Думите на приятелката й не помръднаха и на милиметър убежденията й.
— В живота си съм срещала много хора, които са били толкова егоистични, че са били готови да пожертват всяко нещо и всеки човек, стига това да донесе полза за тях — продължи тъмнокосата жена и сложи ръка на рамото на девойката. — Обаче познавам и един толкова самоотвержен мъж, който е готов да отдаде живота си за благото на другите. Според мен верният път лежи някъде по средата. Казвала съм ти го и преди, Лусия — трябва да започнеш да разсъждаваш малко по-егоистично. Поне веднъж помисли за себе си.
— Дори и това да е за сметка на Сарамир и всички хора, които живеят тук? — попита тя.
— Дори тогава — бе категорична Кайку. — Защото, независимо какво си мислиш, съдбата на света не зависи от твоите действия.
Лусия избягваше да срещне погледа й.
— Страх ме е, Кайку — прошепна тя.
— Зная.
— Не, не знаеш — въздъхна девойката и под изражението й изведнъж се мярна нещо тъмно и дълбоко, което изплаши Кайку. — Аз се променям.
— Променяш се? Как?
Лусия вдигна поглед към гората и Сестрата зърна назъбения белег от изгарянето, жигосал горната част на врата й. Чувството за вина, което я прониза за пореден път при вида му, явно никога нямаше да изчезне.