— Осъзнах, че понякога съм доста отнесена… всъщност през по-голямата част от времето — сподели тя. — Осъзнах колко трудно е да се общува с мен. Изобщо не те обвинявам, че не си идвала да ме видиш толкова често. — Тя вдигна ръка, за да възпре възражението на тъмнокосата жена. — Така е, Кайку. Вече ми е трудно да обръщам внимание на каквото и да било. Където и да ида, чувам гласове. Дъхът на вятъра, мърморенето на земята, гласовете на птиците, на дърветата, на камъните… Забравих какво е тишина. — Тя обърна глава и се загледа над рамото на Кайку, а по бузата й се търкулна искряща сълза. — Не мога да ги спра — прошепна тя.
В гърлото на Сестрата се надигна горчива буца.
— Все повече заприличвам на тях — промълви дъщерята на баракс Зан ту Икати с треперещ глас. — Забравям. Забравям да обичам. Мисля си за Заелис и за Флен, за майка ми… и не усещам нищо. Те умряха заради мен, а понякога дори не мога да си спомня лицата им. — Устните й потрепериха, лицето й се сбръчка и тя се хвърли в обятията на Кайку, като я прегърна толкова силно, че чак я заболя. — Толкова съм самотна — пророни тя и избухна в ридания.
Стомахът и сърцето на Сестрата се бяха свили от мъка и в собствените й очи също проблеснаха сълзи. Искаше да успокои Лусия, да направи нещо, с което да подобри нещата, ала се чувстваше безпомощна като всички други. Единственото, което можеше да стори, беше да бъде до нея — да бъде до нея през всичките тези години, когато по една или друга причина се налагаше да отсъства — и тя усети как болката от безвъзвратно изгубените дни пронизва душата й.
И, както си стояха прегърнати на тясната горска пътечка, изведнъж листата на дърветата започнаха да падат. Първо едно, после две, после цяла дузина и така нататък — ронеха се от вечнозелените дървета, посипваха раменете и главите им и се стелеха по земята. Лусия ридаеше, а дърветата й съчувстваха.
Тринадесета глава
Ткиуратците пристигнаха съвсем скоро и си харесаха един от южните склонове на Арака Джо. Преди някой да ги забележи, вече бяха запалили огньовете си и бяха издигнали заслоните си от животинска кожа, а някои се разположиха по клоните на близките дървета, където заспаха като котки. Само за една нощ на склона изникна временно селище, изпълнено с юрти и конопени хамаци, ала всеки страничен наблюдател би предположил, че татуираното племе живее тук от седмици.
Тсата седеше на един извит клон, провесил единия си крак във въздуха, и остреше лениво куките си за изкормване на малък брус. От мястото му се откриваше хубава гледка към черния път, водещ до Арака Джо. Ткиуратецът си мислеше, че бе избрал случайно това място, но сетне стигна до извода, че се заблуждава. Не откъсваше поглед от пътя, защото се надяваше, че Кайку ще дойде да го види.
Една татуирана жена му извика нещо и той погледна надолу. Тя размаха своята кнтха и Тсата й хвърли точилото. Сънародничката му го улови с мълниеносен рефлекс и го дари с благодарствена усмивка, след което пое към центъра на селището.
Мъжът закачи своите куки за изкормване на колана си и въздъхна облекчено, наслаждавайки се на гледката. Бе толкова вълнуващо да се върне отново в Сарамир, а и сега бе още по-хубаво, понеже не беше сам както преди — този път сънародниците му го придружаваха. Те възприемаха съвсем спокойно странностите на чуждата страна. Бяха братя и сестри, обединени в своя паш, и знанието за тази общност ги успокояваше и им вдъхваше сила. Тсата изведнъж си даде сметка, че се усмихва.
Близо до дърветата бяха издигнати традиционните за ткиуратците тристенни юрти, известни под названието „репка“. Това бяха обществените места за живеене и спане. Те имаха наподобяващи тунели входове и отвори в горната част на централното помещение, откъдето излизаше димът. Пришълците бяха стъкнали и други огньове — вече на открито, — където в момента въртяха на шишове редица представители на местната фауна. Тсата показа на сънародниците си кое става за ядене и кое — не; сънародниците му го смятаха за авторитет сред тях по всички въпроси, засягащи Сарамир, понеже бе идвал тук и преди, а освен това беше изучил езика и нравите на страната дълго преди това.
Ткиуратците имаха обичай всеки от тях да споделя уникалните знания или умения, които има, с останалите от своя паш. Един такъв човек беше научил Тсата на сарамирски — той бе прекарал десетилетия в Империята, преди да се завърне в отечеството си. Тсата имаше невероятен усет за езиците — вече бе усвоил доста добре куараалския, който представляваше универсалният жаргон на търговските поселища покрай окхамбския бряг — и бе едновременно смутен и запленен от разказите за Сарамир. Той се захвана да овладее сарамирския с такава упоритост, че впечатли учителя си, и след няколко години вече го говореше идеално като за чужденец. Месеците, които бе прекарал в Империята, бяха усъвършенствали неимоверно усилията му, но дори и сега извънредно комплицираната система от наклонения, окончания, учтиви форми и акценти го затрудняваше; тези тънкости на Висшия сарамирски бяха достъпни единствено за родените тук, и то само при наличието на подходящо образование.