Когато отмести взор от селището и отново погледна към пътеката, Кайку вече беше там. Тя му хвърли дяволит поглед и попита:
— Смяташ ли да слезеш долу, или аз трябва да се изкача при теб?
Тсата се засмя; познаваше я достатъчно добре и знаеше, че младата жена не блъфира. С почти маймунска лекота той се приплъзна от клона и скочи на земята, без да се притеснява от триметровата височина. За миг и двамата се поколебаха как да постъпят — дали да поздравят другия според изискванията на неговия или на своя народ, — но после Кайку се вдигна на пръсти, целуна го по челото и го прегърна. Мъжът бе приятно изненадан — това бе необичайно интимен жест за един жител на Сарамир.
— Добре дошъл — каза тя.
— Хубаво е да съм тук — рече Тсата. — Иска ми се всички поздравления да бяха толкова приятни.
— Фейа-корите — въздъхна Кайку. — Можеше да избереш и по-добър момент за пристигането си.
— А може би сме дошли точно навреме — отбеляза той. — От онова, което научих, узнах, че не сте имали по-мрачни дни от тези. Няма никакъв смисъл да убеждавам сънародниците си в заплахата за нас — тези, които се върнат в Окхамба, ще разпространят новината. Седемдесет и пет от нас се простиха с живота си в деня, когато акостирахме на сарамирския бряг, ала тези, които останахме, ще се бием още по-дръзновено заради саможертвата им. — Лицето му внезапно се проясни. — За това обаче можем да говорим и по-късно. Нека ти покажа новия ни дом, а ти ще ми разкажеш какво се е случило по време на отсъствието ми.
Сякаш никога не се бяха разделяли. Разговорът ги погълна неусетно и двамата веднага намериха познатия ритъм на общуване, който си бяха създали по време на дългия им период на уединение, когато живееха и ловуваха заедно в разлома Ксарана.
Тсата разказа за многобройните препятствия, с които се бе сблъскал, отдаден на мисията да предупреди сънародниците си за заплахата от Чаросплетниците, а Кайку — за посвещаването си в Аления орден и обучението си. Тя му разправи и за Лусия и Мишани; татуираният мъж ги бе срещнал за кратко, преди да напусне Лоното, но ги познаваше най-вече от разказите на Кайку. Тя му сподели страховете и притесненията си за Лусия, без да пропусне да му спомене за Чаросплетните китове и тежкото положение на силите на Империята.
Те си приказваха и се разхождаха бавно из селището. Кайку си бе облякла пътнически дрехи над одеждите на Ордена, за да не изглежда заплашително, и сега се чувстваше особено доволна от решението си. Щеше да й бъде доста неудобно с черната роба и зловещия си грим сред небрежно облечените ткиуратци.
Те бяха стройни и мускулести хора, със стегнати и жилави тела, груба кожа и покрити с белези ръце — без съмнение следствие от суровия им начин на живот. Кайку постепенно започна да ги различава не само по чертите на лицата им, но и по татуировките им, които представляваха изключително важен аспект от облика им. Жените бяха силни и не особено привлекателни според сарамирските стандарти — липсваше им мекота и закръгленост, — ала Кайку забеляза четири-пет, които излъчваха някаква дива красота, която им придаваше неустоим екзотичен колорит. Те седяха като равни с мъжете и носеха същите конопени дрехи — жилетки без ръкави и дълги панталони, — а дългите им коси бяха завързани с кожени ремъци или се спускаха свободно по гърбовете им.
Тсата и Кайку приседнаха до един от огньовете, стъкнати на открито, където се хранеха дузина други ткиуратци. Хората веднага им дадоха купички и им сипаха от своите порции — типично окхамбски жест на гостоприемство. Кайку не знаеше как да им отговори, понеже нямаше нищо, което да им даде в замяна, ала татуираният й приятел й каза да не се тревожи, защото нямаше нужда от ответно действие. Той допълни купичките им от гърнето с яхния, което висеше на огъня. Ястието бе приготвено от месото на някакво местно животно в комбинация със зеленчуци и някакви непознати на Кайку подправки; те му придаваха силен аромат и въпреки че не беше тъй изтънчено като сарамирските ястия, се оказа изключително вкусно. Когато ометоха купичките си, сътрапезниците им ги дариха с комати хляб, отчупени от собствените им самуни. Сестрата не можа да се въздържи и им благодари, въпреки че не знаеше почти нищо от езика им.