Кайку, от друга страна, не можеше да повярва, как цял континент с население от милиони не може да види онова, което бе очевидно за всеки сарамирец — че боговете бяха навсякъде около тях, че влиянието им се усещаше навсякъде, че понякога можеха да са капризни и отвратителни, ала без всякакво съмнение съществуваха.
— Но Куараал си има други богове — бе изтъкнал Тсата. — Как може и вие, и те да са прави?
— Може би става въпрос за различни аспекти на едни и същи същества — отвърна му Кайку. — Всеки народ надарява боговете си със своите отличителни черти.
— В такъв случай на чия страна ще застанат при евентуална война между Куараал и Сарамир? — попита ткиуратецът. — Как ще разберете кой е прав, щом не знаете какво точно искат боговете ви?
Ала Сестрата можеше да мисли единствено за това колко празен би бил животът й, ако светът се свеждаше единствено до зримия си облик. Думите на събеседника й не можеха да променят убежденията й — тя бе надзърнала в очите на Лунните деца и никога нямаше да забрави това. Суровият прагматизъм и реализъм на Тсата явно пропускаха да вземат под внимание духовете, които обитаваха и Сарамир, и Окхамба.
— Духовете са същества, чиято природа не може да бъде обяснена — беше рекъл той, — но ние не им се покланяме, нито пък ги молим за прошка.
— Щом не можете да обясните природата на духовете — изтъкна му Кайку, — навярно има и доста други неща, които лежат отвъд разбиранията ви.
— Ами ако вашите богове са просто духове, притежаващи много по-голяма сила?
И така нататък, и така нататък. Това беше разговор, към който нямаше никакво желание да се връща, ето защо насочи темата към собствените си надежди и страхове и за пореден път се изненада с каква лекота разкриваше душата си пред татуирания мъж. Навярно това се дължеше на поразителната му откритост — Кайку просто не можеше да повярва, че Тсата е способен да я предаде, а това беше най-големият й страх, защото толкова често я бяха предавали. Разговорът я погълна до такава степен, че тя изобщо не забеляза колко ниско над западния хоризонт е надвиснало окото на Нуки.
— Богове, Тсата! — възкликна тя и улови ръката на събеседника си. — Стана късно и съвсем забравих за другата причина, поради която дойдох да те видя. Ще дойдеш ли с мен в Арака Джо? Юги свика среща и ме попита дали ще дойдеш.
— Ще дойда — рече татуираният мъж. — Може ли да взема и други хора със себе си? — попита, ала щом видя озадачената гримаса на Кайку, побърза да добави: — Аз не съм техен водач, а само човек, който изпълнява ролята на посланик поради благоразположението на моя паш. Трябва да дойдат и други ткиуратци, за да чуят със собствените си уши това, за което ще стане реч, и да се вземе решение според ситуацията. Ще се погрижа да не бъдем много. Как смяташ, трима, сред които и аз, приемливо ли е?
— Трима, значи — кимна Кайку. — Трябва да сме там по залез слънце.
Срещата бе свикана в правоъгълната централна зала на най-големия храм в комплекса. Величественият някога купол се бе срутил под натиска на столетията и рано изгрялата Иридима надничаше отгоре, докато последните лъчи на окото на Нуки обагряха небето в бакърено и златно. Огромната постройка бе съградена от същия бял камък като останалата част от комплекса; този материал бе послужил и за извайването на внушителните статуи, обрамчили залата — по четири пред всяка стена и по една във всеки ъгъл. Повечето от тях бяха добре запазени, тъй като покривът бе рухнал сравнително неотдавна, и застрашителният им облик продължаваше да смущава всеки, който се изправеше пред тях. Телата им представляваха уродливи съчетания между влечуги, бозайници и птици, а от изцъклените им, сцепени хоризонтално очи сякаш струеше някакъв тъмен глад, който пробуждаше отдавна забравени древни спомени, витаещи в най-затънтените кътчета на съзнанието.
Сега помещението бе осветено от множество фенери, закрепени по стените, а голямата, украсена с изящни рисунки рогозка, постлана в центъра му, бе предназначена за участниците в събранието. Когато Кайку и Тсата пристигнаха, повечето вече бяха там — седнали с кръстосали крака или коленичили на рогозката, предварително изули обувките си. Тя разпозна всички — Кайлин, Фаека и няколко други Сестри, Юги, Мишани, Лусия, бъдещия баракс Хикен ту Еринима, бараксиня Емира ту Зирис и избрани членове на Либера Драмач. Кайку изпита облекчение, че Асара не бе сред присъстващите — избягваше я откакто бе получила известията за пристигането й, — ала после си каза, че не бе изключено някогашната й прислужница да е там, а тя просто да не може да я познае.