Ала въпреки че всички около нея ликуваха, Кайку бе тиха. Тя продължаваше да коленичи на мястото си и наблюдаваше Лусия, която изглеждаше тъй крехка и уязвима на фона на буйната глъчка. Битката бе изгубена. Отсега нататък Лусия беше тяхна — Кайку не само я бе изгубила безвъзвратно, но беше пропиляла и последната възможност да промени нещата.
Сякаш почувствала мислите й, Престолонаследничката се обърна към нея и погледите им се срещнаха. В очите на девойката се четеше такава печал, че Кайку за малко да заплаче.
Четиринадесета глава
След това нямаше какво повече да се каже.
Присъстващите се разотидоха с чувството, че са оставили нещата недовършени. Думите на Лусия бяха сложили край на дискусията. Кайку видя как Кайлин шепне нещо на ухото на Юги и предположи, че семената на събитията от днешния ден вече са започнали да покълват. Дипломатичността обаче не беше сред най-силните й страни, ето защо предпочиташе да остави тези неща на хора като Мишани, която се бе специализирала в задкулисните изкуства. Тъмнокосата Сестра се огледа за Номору — продължаваше да се тревожи за намеренията й, — но не можа да я открие сред тълпата. В крайна сметка тя изведе Тсата и другите двама ткиуратци от храма и тримата закрачиха в прохладната нощ.
— Ще дойдем с теб, стига да ни искаш — рече Тсата на Кайку, когато стигнаха до края на комплекса; оттам започваше пътеката, водеща към селището на ткиуратците.
Татуираният мъж предполагаше, че Кайку няма да пусне Лусия да замине сама, и Сестрата си каза, че за съжаление беше съвсем прав.
— Ксу не е обикновена гора — каза тя. — Духовете там са много силни и владеят това място още отпреди народът ми да се засели по тези брегове. — Погледът й помръкна. — Едва ли в цял Сарамир може да се намери по-опасно място за такива като нас.
— Ето още една причина да ни вземете с вас — изтъкна Тсата.
Кайку се чувстваше твърде уморена, за да спори. Тя благодари на всички — въпреки че изражението на Тсата й подсказа, че няма нужда от това — и се сбогува със спътниците си, оставяйки предложението на Тсата без отговор. Не тя беше тази, която да вземе подобно решение и нямаше никакво намерение да поеме върху себе си отговорността за смъртта им в гората Ксу. Само боговете знаеха какво ги очакваше там.
Докато вървеше към къщата си, която се издигаше на обширния склон редом с другите постройки на Либера Драмач, си даде сметка, че вече си мисли не дали ще се отправи на опасното пътешествие, а кога точно ще стане това.
„Всемогъщи богове, какво стана с всичките ми възможности за избор?“, запита се Кайку, след което изсумтя, отвратена от самосъжалението си.
Тя споделяше къщата в Арака Джо, където живееше, с Мишани — както беше в Лоното, — но двете рядко се озоваваха там по едно и също време и тази нощ едва ли щеше да бъде изключение. Кайку предполагаше, че Мишани бе отишла някъде с част от участниците в събранието, за да продължат разговора си насаме. Къщата се намираше близо до сградата, където се събираше Аленият орден и където бяха настанени повечето от Сестрите, ала Кайку не се чувстваше въодушевена от идеята да живее там, за разлика от Фаека например — струваше й се, че ще предаде част от себе си, ако го стори. Вярно, че къщичката й беше невзрачна и доста студена (особено зиме), но засега тъмнокосата жена бе оставила на заден план идеята да притежава хубав дом — докато не свършеше войната, й трябваше само малко лично пространство и покрив над главата й.
Тази нощ се чувстваше пуста отвътре. Тя плъзна външната врата след себе си и се заслуша в тъмнината. Нощните насекоми цвърчаха и писукаха. Кайку отиде в спалнята си в мига, в който прекрачи прага, от фитилчетата на фенерите се надигнаха малки пламъчета, разпалени благодарение на малко фриволната употреба на нейната кана. Кайлин едва ли щеше да одобри, но това изобщо не притесняваше младата жена.
Спалнята й беше мъничка, но Кайку я използваше единствено за спане, така че това не й пречеше особено. Застланата с чаршаф рогозка, върху която спеше, бе изтъкана от пухкава вълна и беше мекичка и удобна. На стената срещу покрития със завеса вход имаше старо огледало, подарено й от Мишани; щом зърна отражението си, тъмнокосата жена си помисли колко добре гримът на Ордена прикриваше меланхоличното настроение, което я беше обхванало. Дори сега излъчваше някаква властност и превъзходство. От другата страна на рогозката имаше тоалетна масичка с второ огледало, разположена между два скрина, а на едната стена висеше пергаментов свитък със стих от Ксалис, също дар от Мишани. Ако зависеше от Кайку, в стаята нямаше да има никаква декорация — материалните неща не я интересуваха.