— Недей — рече. — Не искам да те гледам как свършваш като майка ми.
— Напуши се заедно с мен — каза предводителят на Либера Драмач. Зениците му бяха огромни и блестящи, а чертите на лицето му изглеждаха състарени и увиснали.
Тя поклати глава.
— Добре знаеш какво се случи последния път.
— Вещерите не могат да те докопат тук. Можеш да ми се довериш.
Тя извърна лице.
— Не се доверявам на никого.
Думите й го нараниха. Известно време никой не каза нищо.
— Къде се изгуби? — попита накрая Юги. — В Аксками. — Пред очите му танцуваха полупрозрачни змиорки. — Притеснявах се за теб.
— Не си — поклати глава жената и се облегна на лакти. — По-лесно ми беше да се измъкна сама. Освен това трябваше да се видя и с един Рисувач. — Тя запретна ръкава си, за да покаже прясната татуировка, изобразяваща наргиле с кинжал в него, която изпъкваше на фона на избледнелите рисунки около нея. — Платих дълга си към Лон. Или Джуто. Няма значение към кого.
Съзнанието на Юги постепенно се проясняваше. Коренът от амакса нямаше продължително въздействие и изискваше непрекъснато да се вдишва от наргилето, за да се постигне по-траен и силен ефект. Духът, който обитаваше стаята, се бе превърнал в сивкаво петно с размазани очертания, ако изобщо можеше да се види нещо.
Изведнъж Юги се протегна и обгърна с ръка талията на Номору, притегляйки я към себе си. Той се изтегна назад и изпружи крака, за да я приплъзне по-лесно върху гърдите си, докато стегнатото й тяло се излегна върху неговото. Лицето й беше толкова близо до това на Юги, че той усещаше дъха й върху устните си. Той разгледа отблизо назъбените ивици на белезите, след което долепи устни до нейните. Езикът й беше малък, тя имаше леко кисел вкус и се целуваше доста грубо, но усещането му беше познато и му харесваше. Коренът от амакса разпрати мощни вълни на удоволствие от устата по цялото му тяло.
Номору се отдръпна от него.
— Свали това — каза тя, като докосна свободния край на кърпата, завързана на главата му. — Чувствам се странно, докато е на главата ти.
— Не мога — въздъхна мъжът. Не водеха за пръв път този разговор.
Жената въздъхна.
— Но тя е мъртва. Стига вече. Махни тази кърпа.
— Не мога.
Разузнавачката го изгледа преценяващо, след което вдигна рамене.
— Заслужава си да опиташ — рече тя и отново легна отгоре му.
Градините на покрива на Императорската цитадела бяха в ужасно състояние. Някога тучни и пищни, изпъстрени с дървета и цветя от целия Близък свят, сега представляваха кафеникава, спаружена пустош. Цветните лехи приличаха на бунища, над които стърчаха сгърчените скелети на някогашните буйни храсталаци, а дърветата ронеха на едри люспи кората си и по стволовете им се стичаше мъзга, сякаш ридаеха по обезлистените си корони. Малцина бяха тези, които идваха тук напоследък — тъмносивият облак, надвиснал като зловещ балдахин над тази скръбна обител, и хапещият вятър, който гонеше изсъхналите съчки и клонки над каменните плочи, превръщаха някогашния оазис в още по-неприветливо и потискащо място.
Авун се срещна с вещера на едно малко павирано площадче, заобиколено от прегърбените скелети на някогашните декоративни храсти. В южния му край имаше изящно стълбище, обрамчено от малки статуи на митични създания, което извеждаше до другите нива на градината. Там имаше резбована дървена пейка, която беше тъй потъмняла от липсата на грижи, че Лорд Протекторът нямаше никакво желание да седне на нея. Той стоеше на площадчето, загърнат в дебелото си наметало, защото брулещият вятър, подкрепен от отсъствието на слънчева светлина, го пронизваше до мозъка на костите му. Потискащата атмосфера се допълваше от злокобния хаотичен ритъм, с който изсъхналите клонки се удряха една в друга.
Вещерът изкачи стъпалата. Беше млад и се движеше с бавна, но уверена крачка — явно още не бе тъй грохнал и разнебитен като по-възрастните си събратя. Mаската му беше изработена от злато, сребро и бронз, които преливаха едно в друго, а качулката му висеше свободно над нея. В съшитата му от най-различни кръпки роба сякаш се откриваше някакво подобие на закономерност, но Авун нямаше никакво намерение да я търси; интуицията му подсказваше, че беше най-добре никога да не я съзира.