Лорд Протекторът трябваше да реши — беше ли Фарек искрен, или всичко това бе само номер?
— И как възнамерявате да направите това? — попита Авун.
— Ще го спипам след като е чаросплитал. Когато е най-уязвим. — Лорд Протекторът усещаше как Чаросплетникът го наблюдава иззад очните прорези на Маската си. — Ще имам нужда и от вашата помощ — добави вещерът.
Точно от това се боеше Авун. Ако Фарек го лъжеше, така щеше да подпише сам смъртната си присъда.
— Какво искате да сторя?
— Трябва да измислим причина, за да го накараме да започне да чаросплита. Нещо изключително трудно. Аз ще ви съобщя каква е мисията, а вие ще трябва да го убедите да се захване с нея. Изтощят ли се силите му, ще настане моят ред.
— А след като умре? Предполагам, че вие ще станете новия Върховен Чаросплетник…
— За благото на Чаросплетниците — каза Фарек. — Ще очаквам незабавната ви подкрепа.
Клонките продължаваха да се удрят френетично една в друга, тласкани от хапещия вятър. Авун знаеше, че няма как да разбере със сигурност истинските намерения на създанието пред него. Кой би могъл да каже що за лудост се таи под лъскавата златно-сребърна повърхност? Ала той също знаеше, че Какре е пречка, която ставаше все по-значима с всеки следващ ден, и рано или късно можеше да му хрумне да се отърве от своя Лорд Протектор. И действието, и бездействието криеха рискове — единственото, на което можеше да се осланя, беше интуицията му. Най-малкото, беше играч от класа и ненадминат майстор на предателствата.
— Ще сторя всичко, което искате — рече накрая.
Фарек кимна бавно, след което се обърна и тръгна надолу по стъпалата, без да промълви и дума. Лорд Протекторът го изгледа как се отдалечава, увивайки се още по-плътно с наметалото си. Тук наистина беше страшно студено; вече бе започнал да трепери.
Петнадесета глава
Окото на Нуки се издигна в небето, поставяйки началото на един ясен и хладен ден, в който капчиците роса проблясваха по тревите като миниатюрни диаманти; Кайку, Лусия и спътниците им бяха станали доста по-рано и докато похапваха студената си закуска, погледите им бяха съсредоточени върху дърветата. Върху безкрайната стена от дървета.
Бяха издигнали бивака си на северния бряг на река Ко, откъм южния край на гората Ксу. Повечето не бяха мигнали през цялата нощ, а тези, които все пак успяха да подремнат, се събудиха изморени и отпаднали, със смътен спомен за ужасните кошмари, които ги бяха тормозили през нощта. Бяха двадесет и петима на брой — Кайку, Фаека, Лусия, Асара, тримата ткиуратци и осемнадесет други мъже и жени от Либера Драмач. Бяха дошли тук, за да открият какво се криеше в сърцето на този загадъчен лес — Ксхианг Ксхи, най-древният и могъщ от всички духове, обитаващи сарамирския континент.
Кайку отиде да се измие в реката, след което се върна в лагера. Замалко да затрака със зъби от студ, ала нейната кана веднага повиши телесната й температура, адаптирайки автоматично организма й към мразовитата утрин. Вече бе свикнала с тези неща и те въобще не я изненадваха — просто ги приемаше за даденост. Тя не виждаше нищо изключително в това да си Различен и изобщо не споделяше убеждението на Кайлин, че Сестрите и някои други Различни са по-висши спрямо онези, които не са били променени от покварата на Чаросплетниците. Въпреки това не можеше да потисне усмивката си при вида на войниците, които подскачаха и се пляскаха по голите гърбове, след като се бяха топнали в ледените води на реката.
Тъмнокосата Сестра се запита дали да се премени в одеждите на Аления орден, или да остане в грубите си пътнически дрехи, които заличаваха напълно пола й. В крайна сметка се спря на второто. Имаше чувството, че ще е проява на двуличие да пристъпи в горските дебри с униформата на Аления орден; тази гора не можеше да бъде заблудена.
Тя се загледа мрачно в дърветата, които бележеха границата между света на хората и света на духовете. Покрили хълмистите възвишения на север, докъдето поглед стига, те се простираха до източния и западния хоризонт. Гората Ксу имаше колосални размери — дължината й надхвърляше четиристотин и петдесет километра, а ширината й беше около триста, — и превишаваше по големина дори езерото Азлея, което се намираше на изток от нея. Единствената информация, която имаха за този величествен лес, се съдържаше в слуховете и преданията, а там не се споменаваше нищо приятно за нея. Жителите на Сарамир отдавна бяха научили, че земята им е достатъчно голяма, за да живеят тук, без да смущават духовете, а на територията на континента нямаше друго място, където да бродят повече духове, от гората Ксу. Навремето бе направен плах опит да бъде изследвана — вследствие на безумния план за прокарване на търговски път между Бараск и Сараку, — ала повечето участници в експедицията така и не се завърнаха. Малцината, които успяха да избягат, оставиха завинаги зравия си разум в мрачните дъбрави.