Нито Кайку, нито който и да е от спътниците й не се съмняваше, че проникването в гората е равносилно на самоубийство. Този път обаче нещата стояха по-различно, защото имаха нещо, с каквото не е разполагал никой от предишните изследователи на гората. Този път имаха Лусия и върху крехките рамене на девойката лежеше отговорността за живота на всеки от двадесет и четиримата й придружители.
Сякаш почувствала мислите й, Лусия се обърна към нея. Кайку улови погледа й, след което отново се загледа в гората.
— Тя ни мрази — прошепна девойката.
— Зная — въздъхна Кайку. — И има пълно основание за това.
Престолонаследничката се намръщи.
— Ние не сме нейни врагове, Кайку. Ние не сме Чаросплетниците.
— Едно време и Чаросплетниците са били същите като нас.
— Да, но техният бог ги прави такива, каквито са — изтъкна Лусия. Гласът й звучеше тъй отпаднало и немощно, че част от Кайку изобщо не искаше да й отговаря, но трябваше.
— Техният бог никога не е накарал някого да се присъедини към Чаросплетниците, Лусия — отбеляза тъмнокосата Сестра. — След появата на първите вещери всички останали са отишли при тях по своя воля. Той никога не ги е карал да слагат Маски. Те са направили това, водени от амбиция, от алчност, от желание за власт и господство. Нито едно от извращенията, на които се отдават, не е дошло отвън — пороците им винаги са били вътре в тях, но пропуканият разсъдък им е позволил да излязат наяве. — Тя отметна един непослушен кичур от лицето си. — Те са просто мъже, Лусия. Мъже, които искат власт — както всички други мъже.
— Не всички мъже са такива — каза девойката.
Кайку погледна към мястото, където се намираше Тсата — ткиуратецът бе седнал с кръстосани крака и говореше с двамината си спътници, — и кимна на приятелката си.
— Да, права си. Не всички мъже са такива.
— Не се отчайвай — рече Лусия и сложи ръка на рамото й. — Моля те. Винаги си била по-силна от мен. Не мога да се справя с това, което ми предстои, ако не вярваш в каузата ни.
— Тогава не го прави — отвърна й Кайку. — Върни се и аз ще тръгна с теб.
На лицето на престолонаследничката разцъфна тъжна усмивка.
— Ти винаги си ме поставяла над всичко друго в света — промълви тя. — Дори и от това да зависи съдбата на целия свят, дори и от това да зависи съдбата на Златните владения, ти винаги поставяш моята безопасност над всичко останало. — Тя прегърна Кайку. — Ти, ти и само ти.
Тъмнокосата Сестра почувства как сърцето й се свива; в същото време тонът на Лусия недвусмислено свидетелстваше, че няма никакъв смисъл да се опитва да я разубеждава.
Престолонаследничката я пусна и се взря в очите й.
— Вече никой не е в безопасност, Кайку — промълви тя. — Никой.
С настъпването на деня всички се ориентираха към потегляне. Нямаше какво да си кажат; заплахата, която витаеше във въздуха, бе повече от осезаема. Бяха взели две манкстуи със себе си в качеството им на товарни животни, ала също като гарваните, които следваха Лусия от Арака Джо насам, отказаха да се се приближат до безкрайната редица от дървета. В крайна сметка пътешествениците бяха принудени да разпределят провизиите си помежду си и да пуснат добичетата на свобода. Единствено ткиуратците не изглеждаха притеснени.
Кайку забеляза, че Асара я гледа някак странно. Някогашната прислужница не отмести погледа си, и накрая Сестрата бе принудена да отстъпи първа. Богове, не стига, че положението и бездруго не беше никак розово, ами и с тези тайнствени намеци на Асара за изплащане на дълговете… Кайку не беше сигурна дали може да се довери на тази жена. Защо изобщо бе дошла? Та тя никога не се хвърляше безразсъдно в рисковани ситуации… Какво ли щеше да поиска от Кайку в замяна на това, че бе спасила живота й?
Имаше само една причина Различният шпионин да е тук и да се излага на същия риск, който застрашаваше живота на всички останали. Асара имаше недовършена работа.