— Защо не престанат? — изсъска Фаека, обръщайки се към Кайку.
— Имай вяра, Фаека — опита се да я успокои тъмнокосата Сестра. — Лусия ще ни закриля.
Посестримата й я изгледа обидено.
— Недей да ми пробутваш подобни изтъркани фрази — отсече тя. — И ти се страхуваш не по-малко от мен. — В следващия миг обаче гневът й се изпари и тя бе отвратена от реакцията си. — Извинявай! — въздъхна. — Това място ми действа на нервите.
Кайку кимна. Изключително чувствителната натура на Фаека тук бе едновременно и благословия, и проклятие. Тя се зачуди дали Кайлин бе взела мъдро решение, като я изпрати тук — подозираше, че Нейно превъзходителство е направила това само заради нея, понеже знаеше, че Фаека е най-близката й приятелка в Ордена.
Фаека, Асара и — по всяка вероятност — Тсата и двамината му спътници бяха тук единствено заради нея. А тя самата се бе отправила на тази опасна експедиция, защото не можеше да остави Лусия да се изправи срещу опасността без нея. И тя, и престолонаследничката рискуваха както своя живот, така и живота на онези, които бяха въвлекли в мисията. Ето как себеотрицанието се бе превърнало в егоизъм. Тъмнокосата Сестра си помисли, че най-накрая започва да разбира бремето на отговорността, което притискаше Лусия.
Промяната настъпи внезапно. Фаека извика изплашено, когато го почувства. Сякаш мозъкът й внезапно беше потопен в гъста смола, заливаща го от всички страни. Сестрите веднага изпредоха защитни стени, които да ги предпазят, ала другите участници в експедицията бяха безсилни срещу невидимата заплаха. Те бяха погребани под вездесъщото чувство на обреченост, което тегнеше навсякъде около тях. Слънчевата светлина, която се процеждаше през балдахина от листа, изтъня и изчезна, сякаш някакъв огромен облак бе засенчил окото на Нуки; в следващия момент обаче тя започна да помръква, докато над гората не се възцари такава черна нощ, че дори тези, които можеха да виждат в тъмното, се превърнаха в слепци.
Пътешествениците бяха обхванати от паника. Внезапното здрачаване беше кошмарно, но не можеше да се сравнява с ужаса, който изпитваха сега. Сетивата им крещяха, че ги грози невероятна опасност; че съвсем наблизо ги дебнат някакви неведоми същества. Безпомощните им очи отстъпиха пред въображението им, което веднага започна да рисува страховити картини. Чудовищни, демонични създания се рееха във въздуха или се прокрадваха по земята; зловещи черни твари с дълги зъби и заострени криви нокти. Единствените звуци бяха отчаяните викове на отряда им — хората крещяха, че на всяка цена трябва да защитят Лусия, и въпреки че умираха от желание да побягнат, не смееха да го сторят.
Трябваше да минат няколко секунди, преди вцепенената от страх Кайку да превключи зрението си в Чаросплетието. Тъмнината бе от материално естество и нямаше никаква сила в света на златистите нишки. Светът отново проблесна и бродерията на миниатюрните фибри очерта гората и хората, които пристъпваха сред дърветата. Тя ги видя как залитат с протегнати напред ръце, с отворени, ала невиждащи очи и разширени до болка зеници. Някои бяха извадили мечовете си и се ослушваха за стъпките на врага, а ткиуратците вървяха приведени, за да представляват по-трудни мишени. Единствено те изглеждаха спокойни, макар че бясното туптене на сърцата им и ускорената циркулация на кръвта из телата им подсказваха точно обратното. Нишките на Чаросплетието бясно вибрираха, което потвърди подозренията на Кайку, че паниката бе изкуствено създадена.
Тя обаче не бе лишена от основания, защото духовете идваха. Те се носеха във въздуха около тях, приемайки най-различни форми, пред които и най-страшният кошмар на пътешествениците бледнееше. С всяка следваща секунда очертанията им ставаха все по-отчетливи и се оформяха като крайници, челюсти, пипала и нокти. Бяха десетки. Двете с Фаека нямаха никаква надежда за успех срещу тях.
— Лусия! — извика тя, ала престолонаследничката не я слушаше. Тя бе коленичила на земята, заровила ръце в обраслата с трева почва и привела глава. Някой изкрещя; в следващия миг гласът внезапно заглъхна, сякаш отнесен от шеметен вятър. Тъмнокосата Сестра се опита да определи местонахождението на демоните, ала събитията се бяха развили прекалено бързо. Тя се огледа безпомощно, неспособна да реагира. Лусия им говореше. Можеше само да се надява, че това, което им казваше девойката, бе достатъчно.