Духовете връхлитаха от въздуха, спускаха се по дърветата, придобивайки все по-плътни и осезаеми измерения. Незрящите хора се разтрепериха, усетили, че нещо тъмно и гибелно идва за тях, а те са абсолютно безпомощни да го предотвратят. Кайку почувства как нейната кана се надига вътре в нея, водена от неудържим импулс да се развихри, но враговете бяха твърде много и едва ли използването й щеше да доведе до някакъв ефект. Тя усети присъствието на Фаека сред нишките на Чаросплетието и почувства битката, която червенокосата Сестра водеше, за да запази самообладание пред лицето на сковаващия ужас. Също като Кайку, и тя можеше да вижда какво се случваше. Един от членовете на Либера Драмач залитна и замалко да наръга един от спътниците си с извадения си меч, а друг се препъна, както си вървеше с протегнати напред ръце и ококорени, невиждащи очи, и едва не се стовари върху Лусия.
— Всички да стоят по местата си, без да мърдат! — извика Кайку, влагайки цялата властност, на която бе способна, в това изречение. Спътниците й веднага се подчиниха, вкопчвайки се в думите й като в спасително въже.
— Какво става? — извика истерично някой.
— Лусия ще ни помогне — отвърна тя с по-голяма убеденост, отколкото чувстваше в действителност. — Само имайте търпение.
Тя отново насочи взора си към мястото, където коленичеше Лусия. Прозвуча още един писък — някъде сред дърветата, — който замря в мига, в който бе възникнал. Тя стисна силно клепачи — това не пречеше на способността й да вижда в Чаросплетието — и започна да се моли. Духовете се приближаваха — кошмарни въплъщения на детски страхове — прокрадваха се между дърветата и дебнеха хората. Кайку едва се сдържаше да не стовари своята кана връз тях; така може би щеше да ги отблъсне поне за малко и да ги накара добре да премислят, преди да се нахвърлят върху плячката си. Постъпеше ли така обаче, щеше да причини смъртта на всички тях, защото, каквото и да им казваше Лусия, преговорите щяха да претърпят пълен крах при първия признак на враждебност от страна на Кайку.
— Стойте неподвижно и чакайте! — извика им тя, защото не можеше да понася тишината. Ткиуратците не бяха помръднали, а Асара не се виждаше никаква. Духовете продължаваха да настъпват към тях, прокрадвайки се между дърветата като мъгла, като изменяха в движение формата си — ту се удължаваха, ту ставаха двуизмерни и се огъваха около дърветата под ъгъл, който не изглеждаше възможен в предишния момент.
Идваха все по-близо и по-близо. Достатъчно близо, за да убият някой от тях.
Внезапно напрежението във въздуха като че ли се разреди и смазващата омраза на духовете започна да се отдръпва. Кайку погледна към Лусия, ала не забеляза и следа от външна реакция. Кошмарните създания обаче не бяха отстъпили и на милиметър. Някои от тях се бяха издигнали във въздуха над потенциалните си жертви, подобно на зли сенки, които всеки момент щяха да се нахвърлят върху телата, които ги пораждаха. Кайку не смееше да диша. Тази секунда бе решаваща. Везните на съдбата им бяха застинали неподвижно и всичко зависеше от това накъде ще се наклонят. В единия случай щяха да оживеят, ала в другия щяха да загинат и дори да развихреше своята кана по най-добрия възможен начин, това нямаше да ги спаси.
Тогава гората въздъхна и духовете започнаха да отстъпват бавно между дърветата, без да откъсват гибелния си взор от отряда. Кайку издиша облекчено въздуха, който бе сдържала толкова дълго, че вече бе започнал да изгаря дробовете й, и се загледа в ужасяващите сенки, които постепенно губеха плътността си, докато се разтваряха в Чаросплетието. Заедно с тях изчезна и потискащото чувство за заплаха и злонамереност, което тегнеше във въздуха, и светлината се завърна. Зрението на участниците в експедицията постепенно се възстанови и всички имаха усещането, че се събуждат от някакъв кошмар.
Те се взираха един в друг с очи, зажаднели за каквито и да е гледки, неспособни да повярват в щастливото си избавление. По лицата им се изписа вина и смущение — някои се бяха свили от страх, а други размахваха мечовете си на сантиметри от спътниците си. Всички се чувстваха засрамени от страха си. Тези, които се бяха препънали, се надигнаха от земята, мигайки учудено. Ткиуратците се изправиха спокойно на крака, а Асара отново се появи, напускайки скривалището си, където и да бе то.
Гората изглеждаше спокойна и обикновена. Окото на Нуки надничаше иззад балдахина от листа и клони и светът отново бе зелен, кафяв и нормален. Тишината бе също тъй всеобхватна, както преди, но духовете бяха изчезнали.