Лусия се изправи бавно; ръцете й бяха целите в пръст. Тя се огледа наоколо, ала погледът й премина покрай спътниците й, сякаш изобщо не бяха там.
— Ще ни пуснат да минем — рече тя.
Фаека започна да плаче.
Продължиха напред, защото нямаше какво друго да сторят; ала от крехката им увереност не бе останала и следа и те пълзяха като изплашени деца под разперените клони на дърветата.
Двама от войниците се бяха изгубили в мрака и от тях не бе останала и следа. Ако Лусия не беше с тях, сега никой нямаше да е жив. Ала вместо да затвърди вярата им в тяхната спасителка, инцидентът им напомни колко малки са шансовете им да оцелеят. Дори Чаросплетниците бяха за предпочитане пред това — те поне бяха същества от плът и кръв и имаха физически облик. Придружителите на Лусия си даваха сметка, че са оцелели само защото духовете бяха решили да не ги убият. Случеше ли се нещо с престолонаследничката обаче, никога нямаше да напуснат това място.
Мислите на Кайку бяха още по-мрачни. Тя знаеше нещо, което не бе известно на другите, и това влошаваше още повече положението.
— Все още не сме в безопасност — каза Лусия, когато тъмнокосата Сестра я докосна по ръката. — Тези духове ни пуснаха да минем, ала в гората има и други. Някои може да се окажат не толкова сговорчиви.
Кайку се увери, че никой няма да ги чуе, и прошепна на ухото на девойката:
— Какво искаш да кажеш?
— Колкото по-навътре в гората навлизаме, толкова по-голяма вероятност има да срещнем други духове — отвърна й престолонаследничката. — По-стари духове. Те едва ли ще могат да бъдат умиротворени толкова лесно.
Тъмнокосата Сестра огледа лицата на спътниците им. Следите от наскоро преживения ужас още си личаха.
— Може би е най-добре да не им казваме това — измърмори тя. — Поне засега.
Лусия кимна разсеяно. Навярно вече бе забравила, че Кайку вървеше редом с нея.
Сестрата я остави и се приближи до Фаека — тя изглеждаше най-засегната от инцидента. Тежко й беше да я гледа в това състояние, но същевременно някаква жестока част от Кайку искаше да проявява малко повече дискретност по отношение на преживяното. Та тя беше Сестра все пак! Хората около тях имаха нужда да вярват, че е несломима. Нейната слабост заразяваше другите и подронваше самоувереността на всички. Кайку се тревожеше, че Фаека ще долови раздразнението й, ала дори и да бе така, червенокосата Сестра не каза нищо.
Когато окото на Нуки започна да клони към залез, гората започна да става особена.
Този път промяната беше бавна и постепенна. Отначало се натъкваха на единични случаи — непознато цвете или дърво, което изглеждаше странно. После откриха някаква забележителна скала, която стърчеше от земята — взеха я за необикновена метална руда, понеже повърхността й бе лъскава и сребриста. По някое време зърнаха туфа храсти с тъмнопурпурни цветове, които никой не можа да разпознае, както и дърво, чиито клони се увиваха около клоните на другите дървета като лозници. Цветът на зеленото море, което ги заобикаляше, стана по-наситен и започна да се примесва с пурпурни и златни оттенъци.
Колкото по-навътре в дебрите на гората Ксу проникваха, толкова по-често започнаха да забелязват животни — винаги безмълвни и предпазливи, — някои от които принадлежаха към видове, каквито не бяха срещали никога преди. Един от войниците се закле, че е видял бяло създание, подобно на елен, високо сред клоните на едно от дърветата. Асара забеляза дългокрак паяк с коруба като на рак, висок около половин метър, който ги дебнеше от дупката си. Теренът ставаше все по-неравен — все по-често се налагаше да преодоляват хълмисти възвишения, стърчащи от земята скали, коварни долчинки и стръмни дерета, някои от които отвеждаха до дълбоки пропасти.
Небето вече се бе обагрило в тъмнопурпурно, когато водачът на групата — мъж на средна възраст от Либера Драмач на име Доджа — реши да спрат и да си направят бивак. Мястото, което избра, беше откритият тревист склон на една клисура, между дърветата и дълбокото дере, а липсата на покров от листа над главите им позволяваше да видят Иридима, която бе увиснала сред изпъстреното с пурпурни отблясъци небе. От другата страна на клисурата имаше извънредно висок водопад, чиито води се разделяха на три бързея от червените скали, преди отново да се слеят в едно на половината път към реката в подножието му.