Когато лагерът беше готов, Кайку застана на ръба на пропастта и се загледа в дълбините на клисурата. Що за река беше тази? Дали бе приток на Ко? Откъде извираше и къде се вливаше? Дали някой от спътниците им я беше виждал? Най-вероятно реката си течеше тук от хиляда години, без никой да знае за това. И ако не беше Лусия, можеше да продължи да си тече още хиляда, без някой да узнае за съществуването й.
Тя продължи да се взира в далечината, натъжена от безразличието на света. Колко дребни и незначителни изглеждаха в очите на съзиданието, колко жалки бяха стремежите и амбициите им! Духовете пазеха територията си, луните се плъзгаха из небесата, моретата оставаха все така бездънни… Природата изобщо не се интересуваше от несгодите на човечеството. Тя се зачуди дали мисията на Лусия наистина не беше невъзможна. Наистина ли можеше да накара духовете да се надигнат на тяхна страна, дори и това да е в техен интерес? Дали боговете изобщо забелязваха как се биеха и погиваха?
Тя отвърна взор от клисурата. Подобни мисли само засилваха отчаянието й. Идеята да се върне в лагера също не я привличаше — Асара беше там, а Кайку гледаше да я избягва, доколкото можеше; Фаека пък беше съкрушена от сблъсъка с духовете и тъмнокосата Сестра не искаше да се занимава с нея. Също така не й се говореше с Тсата или с някой от спътниците му; това, което чувстваше, беше прекалено лично, за да се мъчи да им го обясни.
Тъкмо се чудеше дали да си почине малко, когато видя Лусия да върви към близките дървета.
Тя примигна. Наистина ли бе видяла това? Тя закрачи нагоре по тревистия склон и съмненията й се изпариха на часа. Естествено, Лусия се бе измъкнала сама — беше типично в неин стил да изчезва по този начин. Навярно хората в лагера си мислеха, че е заспала. Престолонаследничката се нуждаеше от уединение повече от всички, а що се отнася до горските духове, тя имаше най-малко основания да се бои от тях.
Тази мисъл обаче не подейства никак успокояващо на Кайку. Тя забиколи бивака и стигна до мястото, където Лусия беше влязла между дърветата. От мястото, където се намираха палатките им, я наблюдаваха двамата мъже, които в момента бяха на стража. Най-вероятно се чудеха какво ли бе намислила — и тя ги остави да се чудят. Най-добре да върне Лусия обратно, преди някой да забележи отсъствието й. Тази мисъл обаче бе последвана от друга — как така престолонаследничката бе успяла да напусне лагера, без да я забележат?
Гората изглеждаше зловещо на лунната светлина. Тишината и застиналият въздух й придаваха гробовен вид, а непознатата растителност караше всичко да изглежда причудливо и непривично. Въпреки че светлината на Иридима придаваше едноцветност на пейзажа, тези странни растения отразяваха и други цветове, някои от които бяха особено трудни за определяне. Кайку се заслуша за момент, след което чу едва доловими стъпки някъде пред себе си.
Тъкмо щеше да ги последва, когато нещо се размърда в тъмнината. Сестрата пребледня. Беше огромно — масивно като фейа-корите, ала по-широко от тях, и запълваше пространството между корените на дърветата и балдахина от листа над главата й. Можеше да види само отделни части от него, тъй като бе скрито от стволовете на дърветата, ала това се оказа повече от достатъчно. Някакво колосално четирикрако същество, тук в гората. Което я наблюдаваше.
Кайку замръзна, когато зърна очите му. Малки и жълти, непоносимо ярки и разположени в двата края на глава, по-голяма от нея.
Разсъдъкът й казваше, че чудовището просто не може да бъде там. Та то щеше да събори дърветата, ако речеше да помръдне. Не можеше да бъде там, защото нямаше как да се събере.
Ала въпреки това Кайку го виждаше — огромен силует сред дърветата, обгърнат от чернота. Пристъпеше ли в гората, гигантската твар щеше да я сграбчи. А ако не стореше това, значи оставяше Лусия на милостта й.
Сега постовите я гледаха още по-странно, ала тя изобщо не ги забелязваше. Тъмнокосата Сестра стоеше на края на полянката, парализирана от ужас, и наблюдаваше страховития звяр.
„Лусия“, помисли си тя и направи крачка напред. В същия миг чудовището се хвърли отгоре й.
Както си седеше зад писалището, Мишани изведнъж потръпна. Тя се намръщи и погледна през рамо. Отвъд границите на островчето от светлина, хвърляна от фенерите, стаята изглеждаше студена и пустееща. Смътната й тревога не изчезна веднага, ала Мишани бе прекалено прагматична, за да обръща внимание на фантомите на съзнанието, ето защо игнорира безпокойството си и отново се съсредоточи над това, с което се занимаваше в момента.