Тя бе коленичила на една рогозка в дневната на къщата в Арака Джо, която споделяше с Кайку. Масата пред нея бе отрупана с хартиени свитъци, мастилници, пера и четчици, а до купчината книги се мъдреше и гледжосана глинена чаша с латамри. Носеше топла нощница и меки чехли, но все още нямаше никакво намерение да спи.
Интересът й към книгите на майка й през последните няколко седмици се бе превърнал в истинска мания. Тя отчаяно желаеше да разбере, глождена от увереността, че тези думи криеха някакво послание от майка й, което тя искаше да й предаде. След като прочете и последната от творбите й, Мишани се убеди, че подозренията й не бяха лишени от основание. Последните слова на Нида-джан представляваха първата половина от приспивна песен, известна само на майката и дъщерята. Мураки ги беше използвала преди в случая с търговеца Чиен, за да може да се идентифицира като съюзник пред дъщеря й, ако всичко друго се провали. Ала ето че сега отново бе прибягнала до тези стихове.
С каква цел обаче? Това беше въпросът. Въпреки всички усилия, които полагаше, за да разкрие отговора на загадката, той непрекъснато й убягваше.
Мишани отпи глътка латамри и се взря в хартията пред себе си. След като отхвърли още няколко предположения, тя се върна към онова, което я тормозеше най-много — ужасните стихотворения, които бе започнал да рецитира Нида-джан. Появата им съвпадаше с момента, в който майка й промени издателската си стратегия — книгите й станаха по-малки по обем и взеха да излизат доста по-начесто, а изтънчената й дотогава проза стана небрежна и повърхностна. Мишани бе преписала едно от тези стихотворения на листа пред себе си и сега се взираше в големите, красиво изрисувани пиктограми, сякаш щяха да й разкрият тайните си. Тя се опита да размени местата им, създавайки различни анаграми, ала се получаваха само безсмислици.
Дългокосата жена въздъхна ядосано. Вече бе толкова късно, а изследването й не бе довело до никъде. Освен това бе изпила твърде много латамри, което й се отразяваше, защото бе дребничка на ръст и не пиеше често. Същевременно не можеше да се концентрира напълно, като знаеше, че Кайку и Лусия навярно вече бяха стигнали до гората Ксу. Богове, надяваше се вярата им в престолонаследничката да е основателна. Ако девойката не излезеше жива от тази гора, всичките им надежди рухваха. А ако тя не се върнеше, най-вероятно и Кайку нямаше да се върне…
„Подобни мисли никак не ти помагат, Мишани“, каза си тя. „По-добре свърши нещо полезно.“
Да, точно така трябваше да направи, но не искаше да напуска Арака Джо, преди да е разгадала мистерията в книгите на Мураки. Беше се върнала от пустинята, за да бъде полезна с политическите си умения на Либера Драмач в Южните префектури, но повечето благородници бяха в Сараку или Мачита и рядко идваха тук. Тя бе чула за неуспешния опит за покушение над баракс Зан по време на разгрома в Зила, и знаеше, че всички подозираха рода Еринима. Мишани се питаше какво ли отмъщение бе замислил Зан и дали трябваше да отиде при него и да му предложи помощта си. Междуособиците бяха най-лошото нещо в момента, но случилото се ни най-малко не я изненадваше. Да, сарамирските благородници не можеха да си сътрудничат, дори когато бяха изправени пред такъв страшен враг. Династията Еринима бе направила опит да засили позициите си — като всяка друга аристократична фамилия. Те не мислеха за по-широките последствия, а само за възможността да се възкачат на трона. Типично за Сарамир.
Навън се обади бухал. Мишани се вторачи отново в хартията. Имаше чувството, че отговорът е съвсем близко, но защо все й отбягваше? Въпреки че не знаеше върху какво да се съсредоточи и къде точно да погледне, тя вярваше, че ако продължи, картината постепенно ще й се изясни. Дори и единствено заради силата на волята й.
Тя отпи от чашата си и я остави разсеяно в края на писалището, насочвайки вниманието си обратно към пиктограмите. В същия миг периферното й зрение долови някакво движение — явно бе оставила виното си на самия ръб на масата, — ала тя се протегна и улови чашата с латамри точно преди да падне на пода. Докато правеше това обаче, ръкавът й закачи мастилницата и я събори; Мишани веднага я изправи, но върху прилежно изрисуваните й пиктограми вече бе разцъфнала голяма черна елипса.
Младата жена изсумтя недоволно. Ръкавът на нощницата й също бе изцапан. Тъкмо се протягаше, за да смачка листа и да го изхвърли, когато ръката й изведнъж замръзна във въздуха.