Мастиленото петно бе заличило няколко реда, ала този, който привлече вниманието й, се бе разминал с минимални щети. Само две пиктограми в средата на четирисрична дума бяха засегнати. Вниманието на Мишани обаче бе привлечено от новата дума, която се получаваше от закриването на тези два символа. Съчетаването на първия и последния пораждаше ново значение.
Демони.
Въодушевена, Мишани погледна към книгата, където беше оригиналното стихотворение, и сравни липсващите символи. Въпреки че не хвърли нова светлина върху загадката, това ни най-малко не намали ентусиазма й. Тя захвърли настрана изцапания пергамент и преписа наново цялото стихотворение, след което задраска двете вътрешни срички, за да образува отново думата „демони“. Тя прехвърли на ум всички други комбинации на пиктограмите от тази дума, но не откри друго значение. Въпреки това отказваше да повярва, че „демони“ е просто съвпадение. Тя се вгледа в думата, която бе осакатила. В целостта си означаваше „навярно“. В следващия миг Мишани задраска още един от символите. Получи се „до“ — в хронологичен смисъл. Жената огледа думата за други възможни значения, ала нямаше такива. Тя започна да проверява и другите думи за символи, чието премахване разкрива нов смисъл, ала възможностите бяха прекалено много, а някои думи не можеха да бъдат съкратени.
След миг на трескав размисъл Мишани започна да прелиства книгите в търсене на други стихотворения, които преписа и провери за наличието на трите пиктограми. Думата „демони“ веднага изплува, образувана от същата словоформа както преди; това все още не доказваше нищо, но пък пред нея лежаха доста текстове, които щеше да прегледа.
След няколко часа тя откри думата, която й трябваше. Състоеше се от пет пиктограми, три от които представляваха символите, подлежащи на зачеркване. Мишани ги задраска и погледна към резултата.
Планина.
Беше леко разочарована; надяваше се на нещо по-конкретно, нещо, което да не може да се получи от произволно съчетаване на срички. Разочарованието й обаче не трая дълго — все пак това беше само една дума.
Нуждаеше се от още срички. Трябаше й ключ към разгадаването на кода, но къде ли можеше да открие този ключ?
Отговорът я осени почти веднага. Вече разполагаше с него — само трябваше да зададе правилния въпрос. Приспивната песен.
Мишани грабна нов пергамент и преписа текста на песента, след което започна да го сравнява символ по символ със стихотворението. Бележките върху масата станаха толкова много, че започнаха да преливат и да се стелят по земята. Постепенно думите започнаха да се появяват. Някои бяха пълни безсмислици, а други изобщо не подлежаха на съкращаване, но те изобщо не я интересуваха. Мишани четеше само онези йероглифи, които оформяха новите значения, и когато приключи, посланието гласеше:
Нови демони ще нападнат Джурака до средата на зимата.
Тя се отпусна на петите си, взирайки се в написаното. Известно време не можеше да помръдне, вцепенена от силата на откровението. После мислите й постепенно започнаха да се събират.
„Майко“, помисли си тя, все още неспособна да повярва на очите си. „През цялото това време…“
Бе започнало малко след началото на войната. Стихотворенията, лошото писане. Мураки бе станала немарлива, защото пишеше прекалено бързо. Книгите бяха къси, понеже трябваше да стигнат до местоназначението си достатъчно бързо, за да не остарее информацията в тях. Стиховете бяха ужасни, защото бяха натоварени с послания и защото Мураки искаше да привлече вниманието на дъщеря си към тях.
През цялото това време майка й беше техен шпионин в сърцето на врага, а те не бяха узнали нищо за това. Мишани не бе узнала нищо за това, а тя беше единственият човек, който можеше да разгадае шифъра — само тя и Кайку, макар че майка й не го знаеше. Ала явно Мураки беше забелязала, че от предупрежденията й няма особен ефект, ето защо бе предложила тази голяма подсказка на дъщеря си, която според нея четеше книгите й. Ако някой друг бе разшифровал загадката, това щеше да означава смърт за писателката. Ето защо бе включила само първата строфа от стихотворението — за откриването на кода бяха нужни двата куплета.
Мишани се замисли. Имаше и други ключове. Препратките към приспивни песнички; разсъжденията на Нида-джан за това как поезията му приличала на детска песничка, с която майка приспива детето си; пасажът, където Нида-джан се замисля дали да измисли песен за изгубения си син — песен, която само те двамата да знаят, — която ще му изпее, когато най-накрая го намери. Всемогъщи богове, колко ли животи можеха да бъдат спасени, колко ли битки можеха да бъдат спечелени, ако Мишани бе разгадала това по-рано? Сега всичко й изглеждаше толкова очевидно, че не можеше да повярва как така не е могла да го схване по-рано.