Бърдоква приемаше всичките.
Възседнал на коня си, целият потънал в прах, той яздеше навсякъде, по всички части на колоната, мълчалив и безличен в своето просто войнишко облекло, и се губеше по цял ден незабележим из нея. Понякога слизаше от коня и тръгваше с пешаците, унесен в разговори с новодошлите доброволци в набъбващата му войска. И ако някой любопитен поглед отстрани потърсеше случайно да види и познае сам душата и вожда на тия безкрайни и въоръжени тълпи, той неколкократно щеше да се измами. Той щеше да види всичко в колоната, но него нямаше да разпознае. Щеше да види Ристак, горд и величествен пред конницата, надянал върху коня и себе си целия Алтаев музей от дрехи, оръжия й украшения, на които и самият хан Ногай би завидял. Щеше да види след него мечкоподобния Радул в Лациславовите доспехи, които така добре бяха прилегнали на широките му плещи, като че търновските шивачи бяха взели мярка направо от него. От доскорошния овчар не беше останало никакъв белег. Новите му болярски ботуши, широки като фунии над колената, ризницата, по гърдите на която блестяха като звезди срещу слънцето скъпоценни камъни, шлем, чието удобство той на няколко пъти беше вече използувал, за да си напои коня по пътя — всичко това му придаваше осанката на истински болярин по рождение й вкус… Само Сокол беше като че позакъснял в това външно и суетно преображение на подгорските овчари. Освен тежките железни ръкавици, които му беше подарил някой от Лациславовата стража, той не успя да се накичи с нищо друго. Ръкавиците, тази страхлива емблема на латинските рицари, висяха като вериги на ръцете му й тъй като бяха напечени от слънцето, той усещаше как кожата до лактите му се припържваше в тях като във вряло масло. Той ги поноси няколко дни, и ги захвърли разочарован из пътя. И ако имаше сега нещо, което възбуждаше истинска завист в очите му, това бе кадифето на някакъв червен плащ, набръчкан от безброй дипли с пришити едри бели кръстове на плещите. Подгорецът, който беше намъкнал върху себе си този ярък, прекрасен и може би графски трофей, останал още от кръстоносците, беше едва шестнадесет-годишният Мацурка, сестрин син на Бърдоква.
— Мацурка — приближи се веднъж към него Сокол, като погали с ръка мекия плат. — Ще ти дам две татарски сребърни ками и един боздуган, ако ми отстъпиш тази дреха. На тебе защо ти е? Виж, че ти е дълга и само се спъваш в нея!
Мацурка обърна хитро глава, без да се спре, и му отвърна:
— Не бой се. Всеки носи онова, което му прилича!
— Ще я взема! — закани се ядосано другият.
— Не, не можеш — отвърна спокойно момъкът, този път без да го погледне. — Бърдоква снощи каза, че ще отреже ръцете на онзи, който се опита да открадне чуждото. Къде ти са ръкавиците?
Сокол плюна от мъка и подгони коня си напред. Всичко това щяха да забележат любопитните люде, застанали по селища и кръстопътища, наизлезли да посрещнат и изпратят своето войнство, с единединствен въпрос в очите и устата, кой е между всички тия нови пъстроцветни воеводи и юнаци Бърдоква. А колоната бавно отминава напред. Една прекатурена волска кола от обозната опашка задръства пътя на следващите я. Разнасят се викове, ругатни и гневни удари на остени по сивите гърбове на добитъка. Прашни селяни уморено се суетят край катурнатата кола, сърдят се някому, спорят, умуват и се почесват по тиловете. Но колата с разпилените около нея торби, булгур лежи като слънчасала на пътя и не помръдва. Никакви баения не й помагат. Единият вол се задушава вече, неизпрегнат в ярема. Брех!… Но ето че идва някой. Едър и снажен мъж, с широк меч на кръста, разбутва леко с лакти натрупалата се малка тълпа, поглежда катурнатата кола сърдито, навежда се, подпира с кръста си едната й страна и с едно усилие на мускулите си я връща отново да стъпи върху колелата. Хората ахват, изпреварени в нещо, процъкват езици учудено и някой със страхопочитание споменава името на Бърдоква.