Бърдоква въздъхна облекчително, разтърси глава и полетя със своя жребец също натам. При стана, върху самия пояс на колите, една дружина водеше вече бой с останалите през нощта без коне татари.
Касим бег беше там. Блед и изнурен, той се движеше като сянка между защитниците на островърхите шатри и едногодишната плячка на ордата. В общия шум, сред викове и тревога, той бърбореше някакви насърчителни думи, които не достигаха дори до ушите на придружаващия го като вярно куче Мурза, Въпреки рязката телесна разлика, тия двама хора сега си приличаха един на друг, белязани с печата на отчаянието.
— Мурза! — продума Касим бег, като обходи с безнадежден поглед настръхналото поле и го спря в една точка. — Гледай там! Познаваш ли онзи орел, дето се пуска от хълма?… Не е ли това твоят приятел Кордокюбас?
Треперещ, Мурза се обърна по посоката, която му посочи с ръка Касим бег, и кимна съкрушено глава:
— Той е…
Без да сваля погледа си оттам, като захласнат, Касим бег сложи ръката си върху хилавото рамо на татарина, сякаш да се опре, и едва чуто промълви:
— И днешният ден е негов!.
Високо над кръгозора аленееха пламъците на утринната заря.
— ЗАЩО НЕ?
Й до денднешен хълмовете, при които дружините на Бърдоква разбиха и Касимбеговата орда, стоят непокътнати от времето като неразрушими исполински паметници на един безсмъртен подвиг, Прости орачи и пастири наричат още този тих край „Татарски могили“, без да знаят откъде иде през вековете това неприветливо име.
През цялото лято и есента на хиляда двеста седемдесет седмата година дружините не спряха и не отдъхнаха нито ден. Веднага след тежката битка при метилите, където плениха Касим бег с една малка част от хората му. Те бяха принудени да търсят и догонват други остатъци на татарски шайки, които бяха закъснели в своето отстъпление, все още се срещаха ту-тук, ту-там, по цялата Тракия. Макар и намаляла, тревогата между населението от тяхното внезапно появяване по села, паланки и градове не беше още преминала. В своя разгром и предсмъртен страх тия разбойнишки остатъци извършваха последните си и светкавични набези за плячка и храна с една още по-дива жестокост, която нямаше равна на себе си. Във всеки мирен овчар или орач, в беззащитните жени и деца по селищата те виждаха своя дебнещ враг и ги избиваха немилостиво, за да изчезнат още същия, ден със своите, пъргави коне от мястото на най-новото си, престъпление. Новите пожарища бяха отплатата им за разгрома. Случваше се още да пламват цели села и паланки на Тракия.
Битките не уморяваха толкова, колкото, прочистването на тия последни блуждаещи остатъци на отхвърленото иго. Това наложи на Бърдоква да разпокъса дружината си на по-малки отреди: и да ги разпрати за гонитба по различни посоки из страната. Сам той с една мъчителна и скръбна колона от ранени, сакати и полуживи хора, натоварени като трупове по волските коли, тръгна към Подгорието и отседна със своето странно полуживо войнство в широките и гостоприемни сега кули и дворове на Лациславовата крепост. След няколко дни по негово настояване и молба пристигна от скита и отец Данил. Отшелникът дойде натоварен върху прост волски върдун заедно с всичкия имот — гърнетата с чудотворните си мехлеми и отвари. Посрещнаха го радушно, даже донякъде тържествено, както подобава на един прочут и боговдъхновен врач. Достатъчно беше само неговото появяване из дворовете и покоите на кулата, където го очакваха и се търкаляха стотици хора с гангренясали рани и в мъчителни трески, за да ги повдигне наполовина от земята и да им вдъхне целебната надежда за спасение. И въпреки старческата си немощ, беловласият праведник запретна мазното си вехто расо за истинска богоугодна и благодарна работа. Намериха се и се разсукаха цели рула бяло и чисто платно за превръзки. Изкъпаха се като деца сломените воини и загълтаха от скъпоценни болярски бъкели за вино живителните суроватки на изцелението. Едни продължаваха да умират, а други оздравяваха според волята на бога.
Осиротялата болярска челяд с белоликата вдовица Агрипина отдавна беше заминала по тайни пътища за Византия. Бърдоква се настани в една от празните стражеви стаи пред кулата, но повече от времето му се губеше из възкръсналото отново Вуколовско селище, където отиваше често и оставаше там по цели седмици. Старата омраза към Лацислава, дори след смъртта му, не му позволяваше дори да хвърли по-спокоен поглед върху удобното, запазено от размирицата болярско легло на своя враг, убиеца на Вукола. Там, между меките седалища, скъпите губери със златоткани краища и фигури, които представляваха цели ловджийски сцени на гонитби между кучета и дивеч, между сребърните иконостаси и тежки полилеи той установи на временна квартира негодуващия отец Данила с цялата му лечителна магерница.