— Ако бях цар — се опита да го успокои и да се пошегува веднъж с него Бърдоква, — тебе, отче, щях да те възглавя веднага за патриарх. Заслужаваш!…
Никога не съм виждал по-полезен монах от тебе. Мълчиш си, не лъжеш и истинска божия работа вършиш! Данаил повдигна благодушния си поглед към него и се усмихна горчиво.
— Не желая нито едното, нито другото! — му отвърна недвусмислено той.
— Защо? — запита колебливо и изненадан от нещо Бърдоква, като се вторачи в стареца. — Ами ако бог поиска: и това?
— От нас бог не иска нищо повече, освен смирение и вяра в справедливостта му. Всичко друго е от лукавия, синко!
Смутен от нещо, но без да се издаде и да помръдне нито с един мускул, на лицето, Бърдоква долови скритото предупреждение на стареца и замислен се раздели с него.
А времето отминаваше бързо. От ден на ден, по силата на събитията и новите неща, които идваха от тях, каменната Лациславова крепост се обръщаше неусетно пак в някакво главно средище, към което водеха и излизаха всички нишки на новия и свободен живот, прострял се по слънчевия Хемус почти из цяла Тракия до Родопа. През отворената порта всеки ден пристигаха от близки и далечни краища конници с вести и новини или пък отнасяха волята на Бърдоква по всички кътове на свободната земя, останала едновременно свободна и без цар. От тъмната и грозна нощ на проклетото страдание на робията се беше разпукнало и утрото на една първобитна република — млада, девствена и горда. Тя излъчваше от себе си дъха на фанатично опиянение. Ала тъкмо заради това тя носеше в себе си и белега на собственото си нещастие. Още през лятото на следната година от нейното просъществуване се появиха и признаците на похищението, което алчно я дебнеше от няколко страни.
Селяни от далечни краища доведоха при Бърдоква чак във Вуколовската колиба, десетина навързани търновски десетари, обезумели от страх и неизвестно по какъв начин промъкнали се по селата за данъци. Селяните отложиха уморено калпаците си пред одимената и ниска вратня на колибата, поогледаха се гузно, наоколо, защото още не знаеха дали бяха постъпили с царските хора добре, или зле, и посрещнаха явилия се на прага Бърдоква смутено.
— Е-е, войводо! пристъпи срещу него след поздравите един по-старолик селянин от гостите, който веднага се познаваше, че е минал през походите на изтеклата и бурна година. — Доведохме ти тия юнаци, за да отсъдиш ти сам!…
Селянинът се изкашля, почеса брадата си и изведнъж започна бързо и възбудено, като че се сърдеше на някого:
— Прогонихме поганците, па, току-речи, и болярите, сума кръв проляхме, а ето че сега пак дойдоха да ни притиснат! — посочи той недружелюбно към пленническата група на десетарите. — Плъзнаха отново… Искат жито, волове и кожи, па и димнина отгоре, то донякъде, така си му е и редът, знам, ама откъде да ги намерим и дадем?… Думаме им, че нямаме, че татарите изобраха всичко, а те си знаят тяхната — дай, та дай!… Заплашват ни с цар, със севаст и не знам какво си още… — Е, питаме ги ние, къде ви са севастите и болярите, нали ги прогонихме вече из Тракия, защо лаете по сянката си? — Скоро ще се върнат пак! — отговаряха; ни те и току пресягат с камшиците по нас… Хм! Затова ги изповързахме, войводо, та да не лудуват много… Я да ги закараме при Бърдоква, думам аз на момчетата, докато не са се върнали още техните севасти и боляри! Селянинът, спря своя поток от думи, плю на земята и додаде като заключение:
— Е, отсъди, сега ти, войводо, за това ли се бихме?
Без да бърза да отсъжда, Бърдоква ги покани в широката колиба, за да се нахранят и да отпочинат. Разшетаха се сестрите и снахите да посрещнат гостите. Опекоха овен и наточиха медовина. Изрязаха вретища хляб. Закланяха се мълчаливо момите и невестите срещу всеки гост, целуваха ръка ред по ред и поканиха всекиго по три пъти към трапезата, за да се не посрами в нещо Вуколовската задруга. Отвързаха и десетарите отвън. Не можа да изтърпи майката на Бърдоква такова нещо в своя двор и покрив. Нахраниха и напоиха жените и тях, защото в славянската колиба обичаят не позволяваше да се постъпва другояче. А вечерта, когато Бърдоква изпрати с сбогом и едните, и другите, като истински вуколовец той отсъди само с няколко думи:
— Идете си и кажете на царя да не ви праща скоро пак насам, ако му сте присърце и има малко жал за кожите ви. Нямаме храна сега за вас там, в Търново. Бихме се с татарите и не можахме да изорем и засеем земята есенес. Ще почакате догодина. Нямаме и добитък. Поганците ограбиха и заклаха всичко. Лошо е и за нас и за вас. А сега, ако сте гладни, събирайте си десетъка от вашия край, отвъд Хемус. Кажете на царя да не се сърди. Нашите орачи и пастири още гонят татарите и затова немотията ни е голяма. Когато земята ни даде повече, ще ви пратим и на вас. А сега, хайде, вървете си със здраве!