— Може би ще ми разрешите аз да ви разведа.
— С удоволствие. — Джеси сложи ръка на месестото рамо на Барлоу. — Но не искам да ви преча.
— Глупости. — Барлоу бързо я потупа по ръката. — Просто ще оставим всичко в сигурни ръце и ще направим една хубава обиколка.
Тръгнаха и Джеси за миг се усмихна през рамо на Абра.
— Пак започна — измърмори Абра.
— Какво?
— Нищо. — Тя пъхна ръце в джобовете и се обърна да гледа работниците си. Смущаваше я и винаги я бе смущавало да вижда майка си в действие. — До края на деня би трябвало да завършим електрическата инсталация.
— Добре. А сега искаш ли да ми кажеш какво те яде? Абра раздразнено се отърси от ръката му, която бе сложил на рамото й.
— Нищо не съм казала. Имаме някои проблеми с ъгъла.
— Ти се справи с тях.
— За сметка на доста време и средства.
Щяха да се скарат, Коуди го знаеше. Той натисна с две ръце слепоочията си.
— Не ти ли омръзва да пееш все същата песен?
— С някои малки промени в ъглите…
— Това би променило вида и усещането.
— Една муха, кацнала на стъклото, не би забелязала промените, които искам.
— Аз бих ги забелязал.
— Ти си просто инат.
— Не — отвърна бавно Коуди, като се мъчеше да овладее гнева си, преди да го бе излял в думи. — Просто съм прав.
— Инат си. По същия начин, както когато настояваше да сложим масивно стъкло, а не панели.
Без да каже дума, той я хвана за ръката и я задърпа.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Млъкни. — Замъкна я надолу по стъпалата в празния басейн. Работниците ги гледаха, хванали плочки в ръце, и се смееха. Коуди улови лицето й в длани и вдигна главата й нагоре. — Какво виждаш?
— Небе, по дяволите. А ти, ако не ме пуснеш, ще видиш звезди посред бял ден.
— Точно така. Небе. Това искам да виждаш. Независимо дали покривът е отворен или затворен. Не стъклени панели, не прозорец, не покрив, а небе. Моята работа е да си представям, Уилсън, а твоята е да го направиш.
Тя се измъкна от ръцете му. Стените на басейна се издигаха около тях. Ако имаше вода, щеше да стига доста над главата й. Засега басейнът приличаше на арена.
— Искам да ти кажа нещо, шефе. Не всичко, което можеш да си представиш, може да се направи инженерно. Може би това не е нещо, което хората като теб обичат да чуват, ала е така.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Червенокоске? Прекалено си задръстена, за да мечтаеш, прекалено си забита в твоите колони и изчисления. В главата ти две и две винаги прави четири, независимо колко по-хубав би бил животът, ако от време на време излизаше пет.
— Знаеш ли каква лудост е това?
— Да. И знам също, че звучи интригуващо. Защо не отделиш малко време да се запиташ защо не, вместо винаги да приемаш отрицанието?
— Аз не приемам нищо. Просто вярвам в реалността.
— Това е реалността — заяви той и я сграбчи. — Дървото, стъклото, стоманата, потта. Това е реалността. И, по дяволите, това също.
Впи устни в нейните, преди който и да било от тях да бе имал време да помисли. За десет кънтящи секунди работата около тях спря. Никой от тях не забеляза. Никой от тях не се интересуваше. Абра откри, че макар басейнът да бе празен, тя въпреки това бе потънала в него.
Бе искала това. Не можеше да го отрече сега, когато устните му бяха горещи и настойчиви върху нейните. Впи пръсти в работната му риза, но не като протест, а като притежание. Държеше го здраво, докато нуждата се надигаше в нея, много бърза и да, много реална.
Не бе имал намерение да я докосва по този начин, да вземе това, което се опитваше да се убеди, че Абра ще му даде, когато сама поиска. Винаги му бе присъщо търпението — да знае кога, да знае как. Ала с нея изглежда не можеше да се приложи никое от старите правила.
Може би ако реакцията й не бе толкова пълна, ако не бе вкусил върху устните й желание и очакване, би могъл да се отдръпне. Но и той като нея потъваше бързо. За пръв път през живота си искаше да грабне жената и да я отнесе като някой рицар на бял кон. Също толкова нетърпимо искаше да я смъкне на земята и да я обладае като варварин, късащ плодовете на победата. Искаше като поет да запали свещи и да пусне музика. Повече от всичко искаше Абра.
Когато я отдръпна от себе си, тя бе замаяна и загубила дар слово. И преди я бе целувал и бе събуждал страстта в нея. Ала този път имаше нещо различно, нещо по-дълбоко, нещо отчаяно. За момент Абра само стоеше и го гледаше, зашеметена от откритието, че една жена може да се влюби навсякъде, по всяко време, дори ако бе барикадирала сърцето си.
— Това достатъчно реално ли е за теб? — прошепна Коуди.
Тя само тръсна глава. Бръмченето в съзнанието й се проясни и се раздели на звуци. Воят на бормашините, плясъкът на мистриите, гласовете на мъжете. Страните й бързо пламнаха от съчетание от гняв, смущение и самообвинения.