— Смяташ, че го е раздавал двоен агент?
Анхела се вторачи в трупа на мъжа, когото беше прострелял.
— Мисля, че беше алчен. И това ми стига. Трябва ми място, което да не е на картата. Място, каквото обичайно и двамата не бихме използвали.
— Имам приятели — заяви Луси. — Ще ни помогнат.
Глава 28
Шарлийн добави:
— Хлебарките са безплатни!
Подът под краката на Луси пружинираше, едва закрепен достатъчно, че да я удържа да не пропадне в коптора отдолу. За да стигнат дотук, се бяха изкатерили по стълба, направена от отмъкнати отнякъде талпи, и в стаята ясно отекваха стъпките от семейството в горния апартамент. Около тях се притискаха още бордеи — ред след ред след ред, същинска приливна вълна около подножието на водната помпа на Червения кръст/Китайската дружба.
Незаконното жилище беше вдигнато с две стаи, една за живеене — с надрана с нож дървена маса и миниатюрен светодиоден фенер, окачен на тавана, който хвърляше сурова бледа светлина.
— Имате си котлон — добави Шарлийн със съмнение.
В другата стая чифт продънени матраци покриваха напълно пода.
През стените се процеждаха разговори и забавни програми. Откъси от сериали и музикални видеа отекваха от тенекиените високоговорители на хакнати китайски таблети и се смесваха с езиците и акцентите на бежанците. Хора от Залива, прогонени оттам от ураганите. Бежанци от Картелните щати, бягащи от сушата и нарконасилието. Човеци, сбрани наедно с надежда за нещо по-добро, но смазани в твърдите стени на Акта за суверенитет на щатите.
— Донесох ви чаршафи — допълни Шарлийн.
— Всичко е наред — увери я Луси. — Добре си е. Даже перфектно. В съседство ревеше бебе и писъците му пронизваха стените.
— Може да ползвате каквито дрехи са оставили наемателите — додаде Шарлийн и посочи купчина черни найлонови чували за боклук и изоставени куфари. — Вътре има хубави неща. Висша класа. Дизайнерски дрехи и тям подобни… — тя се ухили и оголи венци с липсващи зъби. — Може да се облечеш лъскавко. „Прада“ и „Долче и Габана“, „Майкъл Корс“, „ЯнЯн“ — всякакви марки има. Използвам ги най-вече за парцали, но ако искаш нещо…
— Откъде си взела толкова много?
— Хората ги зарязват. Не могат да ги носят, когато тръгват към Калифорния или опитват да заминат на север. Сигурна ли си, че не искаш просто да спиш при мен? — попита Шарлийн. — Имам истинска къща. Няма нужда да се завираш в тази дупка.
„Сигурна ли си?“
От апартамента отдолу лъхаше миризма на прегорели яйца. Луси усещаше хората клаустрофобично да се притискат в нея. Но водосрезът беше железен в желанието си за невъзможно за проследяване място.
— Тук е чудесно — заяви тя. — Няма нужда да се притесняваш. Просто трябва да се скрия за малко — и погледна многозначително Шарлийн. — Далеч от хората, които познавам.
— Ясно. Ясно, схванах. Но трябва да знаеш, че сега моментът не е добър да заседнеш сред тексасците. Всички са на нокти още откакто взеха да изкопават ония ми ти трупове на койотите убийци от пустинята… — тя сви рамене. — Приемат го извънредно лично.
— Как например?
— С пръст на спусъка спят. Опитвам се просто да ти кажа, че вкисне ли се положението, трябва да се махаш оттук.
— Нещо конкретно, за което да следя?
— Човек никога не знае какво разплисква лайната. Скарване на опашката за помпата. Понякога бандите идват насам и се опитват да преподават на тексасците уроци. В резултат имаш бунт. Просто не ме карай да чистя кръвта ти от дървенията. Дръж си главата над повърхността.
— Ще се оправя.
Въпреки това домакинята ѝ се поколеба.
— Какво те притеснява?
Шарлийн я погледна странешком, а след това накрая заяви онова, което Луси, както осъзна, беше мислила през цялото време:
— Не знам каква статия си написала да ядосаш хората… — и вдигна ръце — и не искам да знам. Но трябва да не забравяш, че това е територия на Ветеринаря. Хората наоколо до един снасят на този психопат и той има очи навсякъде. Раздава на децата бутилки с вода и бонбони, ако си отварят очите. Никога не знаеш на кого плаща…
Луси се замисли за хлапенцата от долния апартамент, които мрачно ги наблюдаваха, докато двете с Шарлийн се катереха по стълбата. Каза:
— Не съм се забъркала с нарковете. Ако това се чудиш. Нямам нищо общо с наркоделата.
Шарлийн не скри облекчението си:
— Ох. Добре. Тогава няма да му пука… — тя кимна доволна и връчи на Луси ключовете на коптора. — Може да ползваш това място колкото си пожелаеш! — порови в джинсите си и извади още една връзка ключове. — Намерих ти и колела, да знаеш. Нали каза, че ти трябва кола?
Луси понечи да ѝ благодари. Шарлийн махна с ръка: