— Имаш добра памет — беше казал в един момент.
И след това отново я беше почнал.
— Нищо лично.
И в това беше истинският ужас. Не беше нищо лично. Изобщо не ставаше дума за нея. Тя беше просто месо с уста и можеше да има или пък да няма информацията, която му трябваше.
И въпреки това Луси продължаваше по този коловоз, въпреки че знаеше колко опасно е станало. Анна никога не би могла да разбере.
На вратата се почука. Луси пусна убиеца на Хулио да влезе. Той се движеше схванато, но не се оплакваше, че изпитва болки. Просто огледа апартамента, като влизаше и излизаше поред от всяка стая.
— Кажи ми сега за жената, която те пусна на това място.
— Шарлийн е свястна. Познавам я отдавна. Вярвам ѝ.
— И аз вярвах на Хулио.
Водосрезът се промъкна до прозореца и надникна към помпата отдолу.
— Държиш се параноично.
Анхела саркастично се обърна към Луси:
— Параноик съм си. Хулио знаеше ужасно много за мен. Знаеше идентификационните кодове на колата ми. Знаеше едно от имената, които използвах за престоя си тук.
— Как всъщност се казваш?
Той сви рамене:
— Викай ми както щеш.
— Сериозно?
Анхела просто се върна към огледа на апартамента.
— Не мисля, че ще намериш бръмбари тук.
— Не търся бръмбари. Та кажи ми сега за приятелката си. Коя е тя?
— Правих статия за нея преди доста време — обясни Луси. — Изкормва къщи за скрап. Помогна ми да се снабдя със слънчевите панели. Безопасна е, честно.
— Имаш предвид, че ти е помогнала да ги откраднеш? — Той обиколи стаите по периметъра им и поспря, притискайки ухо към ограбените от другаде дървении. — А пък аз си мислех, че си на страната на добрите… — извади пистолета си и почука с приклада по шперплатовата стена, вслушан в кухия звук. Отиде до спалнята и прекрачи матраците, за да почука и по стената там.
— Шарлийн му вика „префасониране“ — подвикна Луси след него.
— Така ли?
Все още си спомняше как посред нощ, с туптящо сърце, сваля панелите от един покрив. Очакваше във всеки момент Боклученият патрул да я спипа и се чудеше как ли ще им обясни какви ги върши.
— Шарлийн не искаше да ми позволи да ѝ направя профил, докато не дойда с нея да ѝ помагам по задачи. Не знаех, че ще ми даде слънчевите панели, преди да ги сваля лично оттам.
— Значи си изкарала малко допълнителни пари от статията си.
— Опитах се да накарам професорите от Ж-колежа да се гордеят с мен.
Анхела излезе от спалнята и отново надникна през напуканото стъкло на прозореца, съсредоточен върху ad hoc електрическата жица, която минаваше от стълба до прозореца, за да свърши в самоделен хаос от връзки, които после се разделяха във всички посоки през дупки, пробити в пода, тавана и стените, разпределяйки енергия до другите скупчени в едно апартаменти.
— И сега е станала хазяйка? — попита той.
— Започна да строи тези сгради преди няколко години. Хората имат нужда да живеят близо до помпите. Много от тях не могат вече да си позволят да държат коли, така че им трябват места, откъдето да могат да хванат автобус и да се доберат до вода, без да се налага да ходят много надалеч.
— На кого си плаща тя?
— Местният гангстер се нарича Ветеринаря. Това е негова територия. Защо?
Водосрезът сви рамене:
— Хулио си водеше онзи cholobi. Не знам какво общо е имал. Може да е бил просто мускул, може нашият човек да е завъдил приятели. И накрая тези приятели да дойдат да си търсят отплатата.
— Така или иначе няма откъде да узнаят за нас.
— Освен ако Хулио не е говорил с този-онзи… — Анхела продължи да обикаля из жилището. Това изправяше Луси на нокти. Държеше се като някакво странно куче, което души наоколо. Застина абсолютно неподвижно насред стаята. Вслушваше се. — Не знам. Това място ме притеснява.
— Наистина си параноик. Тук сме максимално далече от мрежата, колкото е възможно изобщо.
— Просто не спирам да мисля за Хулио и не ми харесва. Отървах се от колата и си счупих телефона.
— Махнал си теслата?
— Вероятно крадците вече я возят из града.
— Сериозно говориш. Просто си захвърлил колата си? Шарлийн можеше да я купи от теб.
Анхела поклати глава:
— Не. Не искам това нещо да е свързано с мен.
— Наистина си параноичен.
— Не, жив съм — той отиде до вратата и надникна навън в сгъстяващия се мрак. — Ще свърши работа — заключи накрая и решително затвори. Закачи катинара през вътрешните халки, обезопасявайки жилището. Ако Съни беше на негово място и се държеше по същия начин, щеше вече успешно да е опикал всички гуми и прашни пожарни кранове на сто ярда околовръст.
Луси се стресна при прозрението, че Съни още си е у дома.
— Кучето ми.