Анхела я погледна предупредително:
— Накарай някой друг да го нагледа. Някой, който обаче не знае къде сме.
— Какво смяташ, че ще се случи?
— Нямам представа — той поклати разочаровано глава. — Ще ми се да знаех повече за онова, в което Хулио се е забъркал тук, долу. Беше готов да убива собствените си хора за пари, а това ме кара да мисля, че е бил готов да върши и други неща срещу кеш. Може би дори да продаде мрежата си на калитата. Или да се сдуши с някакви наркове… — Анхела замлъкна, оглеждаше апартамента. Пак повтори, предимно на себе си: — Ще свърши работа.
Отпусна се на един стол и постави на масата лаптопа на мъртвия кали, след което почна да го ръчка.
— Знаеш ли изобщо какво правиш? — попита Луси.
— Просто проверявам това-онова.
— Виж сега… — поде тя.
„Какво ще правя с този тип?“
— Не мога да се отпусна, ако не знам поне името ти, ако не друго. Излъжи ме, ако щеш, но ми кажи някакво име. Каквото и да е.
Водосрезът я погледна. Усмихна се леко.
— Добре. Може да ме наричаш Анхел.
— Вярно ли? — тя аха да се пошегува с името, но нещо в погледа му я накара да прехапе език. Това е истинското му име. — Ангел.
— Анхел — той използва испанското произношение с придихание, превръщайки „г“-то в меко „х“. Анхел. Мерна съмнение по лицето ѝ. — Майка ми смяташе, че от мен ще излезе нещо по-свястно, но не позна.
— В Мексико ли? — притисна го Луси.
— Преди много време… — Анхела си свали якето — внимателно и с изкривено в гримаса лице. Самоделната превръзка, която журната му беше спретнала, беше запечена от съсирена кръв. Явно не му пукаше. Отново насочи вниманието си към компютъра.
— И си бил в банда — добави Луси. — Личи по татуировките ти.
Той пак вдигна очи:
— Беше преди много време. Не в Мексико.
— А сега си водосрез.
Анхел сви рамене и продължи да човърка компютъра.
— Виждаш ли се все още с майка си? — попита Луси.
— Мъртва е.
— Да позная ли — отпреди много време?
Той не отговори.
Толкова по въпроса за сприятеляването. Луси отиде до прозореца и се зае да се развлича, като наблюдаваше движението около помпата. Разни хора идваха и си отиваха. Тексасци се редяха с празни шишета. Някои се изтягаха в горещината на улицата, доволни да разполагат с участък тротоар близо до водата.
Накрая Анхела се обади:
— Не мога да го кракна. Знаеш ли наоколо някой, който се занимава с подобна дейност?
Луси погледна през рамо, изненадана:
— Мислех си, че разполагаш с куп такива познати.
— Вчера бих ти казал, че мога да се докопам до всичко, което пожелая — по всяко време, щом ми потрябва. Сега обаче имам усещането, че всичко е проядено от дървояди. Ако се свържа с някой, който е бил в старата мрежа на Хулио, като нищо ще се окаже добър начин да привлека грешното внимание. Така че ако имаш човек, който би могъл да свърши работа… или трябва да намеря начин да закарам този компютър до Вегас само за да погледна вътре?
Луси се намръщи.
— Имам един приятел. Работи за кървавката преса. Може да се сети кого да използваме.
— Онзи тип Тимо ли?
— Аха.
— Ще бъде дискретен, нали? Не искам да свърша на първа страница.
— Вярваш ли ми, или не?
Анхела леко се усмихна при този въпрос.
Глава 29
Мария гледаше как по улицата с подрънкване Тууми се прибира от работа, докато горещото слънце потъваше алено зад изоставеното предградие.
Никога през живота си не се беше радвала толкова да види някого. В този момент обичаше всичко у Тууми. Плешивата му глава, лъснала на слънцето. Количката му за рирша, очукана цялата и увенчана с вързания отгоре червено-бял чадър. Престилката му — съблечена и сгъната прилежно, така че се превръщаше просто в мъж с торбести джинси, който си бута количката. Според Мария дори песента на едното криво и дрънчащо колело звучеше сладко.
Тууми се стресна да я види, седнала на предното стъпало, но не се държа така, все едно не ѝ е мястото тук. Дойде и със стенание седна до нея.
— Здрасти, Краличке!
Гласът му беше мек — не я притискаше, вече знаеше, че ситуацията покрай нея се е скофтила. Предложи ѝ вода от бутилка с издраскан етикет на „Кока-кола“. Собствената му вода, както знаеше тя. Налята от помпите по-близо до града, преди той да подеме пътешествието си към средата на нищото.
Мария отпи внимателно, като се постара да не бъде нагла, и се пребори с жаждата си.
Знаеше какво вижда той в момента. Поредното нещастно момиченце, опитало се да се престори на жена. Избърса гърлото на бутилката и му я върна. Докато Тууми си я взимаше, тя осъзна колко големи са дланите му. Тези ръце бяха строили къщи. Всички къщи наоколо.