Тууми отпи от бутилката и пак ѝ я подаде.
— Давай, пих достатъчно.
Мария поклати глава.
— Сара е мъртва.
Сама се изненада, че гласът ѝ не се пречупи. Чувстваше се разкъсана на парчета, но очите ѝ бяха съвсем сухи. Все едно тялото ѝ знаеше, че все още ѝ предстои прекалено много болка, за да си хаби сълзите сега. Знаеше, че ще ѝ потрябват за предстоящата тепърва мъка.
Тууми не изглеждаше изненадан от новината на Мария. Когато тя не каза нищо друго, той попита:
— Сара беше онова момиче, с което движеше, нали?
— Аха. Онова с кльощавия задник. Веднъж ти ми каза, че не го раздавала хитрана — Мария сви рамене. — Трябваше да те послушам.
Тууми помълча доста време.
— Съжалявам.
Мария знаеше, че я гледа. И знаеше, че по лъскавата ѝ черна дрешка и високите токове може да познае, че и тя е играла играта на Сара.
Целенасочено се взираше в прашната улица и избягваше погледа на приятеля си. Не искаше да вижда как я съди. За дрехите, за Сара или колко е била глупава. Не искаше да вижда някой да съди Сара.
„Съжалявам“ — каза на приятелката си наум. Нейната интимна приятелка. Нейната… Съжалявам.
Мария се сви на кълбо, чувстваше се малка и разголена в купонджийската рокля, седнала до този голям мъж със спретнато закопчана риза. Този мъж, който някак си беше успял да запази всичко около себе си организирано. Беше като остров на спокойствието в хаоса. Дори сега, когато светът се разпадаше на парчета, той се държеше по-спокойно от всички, до които тя се беше доближавала от години.
— Прав беше — повтори Мария, ровейки в раната. — Не трябваше да ходя с нея.
Тууми само ѝ повтори „Съжалявам“.
— Защо ще съжаляваш? — озъби му се тя. — Не е като да си вкарал куршума в нея. Тя сама си подаде тъпия задник да го гръмнат.
Тууми се дръпна като ударен.
Мария не искаше да го отблъсква, но не можеше да се сдържи. Сякаш искаше да го накара да реагира. Да я накаже. Да ѝ се скара. Да я удари. Да реагира както и да е, не просто да седи до нея.
Изгледа го гневно.
— Тя сама си се прецака, ясно? Да си продава така задника. Заслужи си го. Проклета тексаска лисичка, ясно? Заслужи си го заради глупавото държание.
— Не — каза нежно Туми, — вината не е нейна. И не, не го е заслужила.
— Продаваше се, а сега е мъртва.
Той отклони очи. Накани се да каже нещо, после се спря. Пак начена. Поспря. Накрая просто въздъхна и каза:
— Едно време беше различно.
Мария се засмя горчиво.
— Звучиш точно като баща ми. Казваш, че нещата не били така едно време. Че ще се оправят все някога.
Внезапно се ядоса. Вбесена беше на Тууми, на баща си и на всички, които им говореха как животите им били такива или онакива, но никога не говореха какви са сега.
— Винаги е било едно и също — настоя. — И винаги ще си бъде така. Винаги.
Внезапно откри, че може да погледне стареца право в очите и да не ѝ пука, че се чувства разголена във взетата назаем от Сара рокля; да не ѝ пука от това, че краката я болят от високите токчета и че е оставила приятелката си да умре сама, понеже не беше успяла достатъчно бързо да я издърпа под леглото, не беше успяла да я спаси и може би се радваше, че Сара е била там да поеме куршума, понеже ако не бяха намерили една чукалка, която да убият, онези двамата щяха да продължат да търсят момичетата, на които принадлежаха разпилените дрехи, и тогава и Мария също щеше да е мъртва.
— Все едно не виждаш какво става. Говориш за това какво е било преди, но аз не знам как е било. Каквото и да си притежавал, аз го нямам…
— Нямах предвид… — понечи да се обади Тууми.
Мария обаче повиши глас и продължи, без да го изслуша:
— Всички, които познавам, са мъртви. Мама, татко, сега и Сара… и… и… — тя изхълца.
„Толкова съм уморена.“
— И… — едва успяваше да прокара думите през гърлото си. Мъката най-сетне я връхлетя. Цялата, заливаше я и я давеше.
Мария зарида за загубите си. За Сара и семейството си. За прекрасната им къща в Тексас. С хубавите легла. Училището. Тревогите дали ще ѝ позволят да си купи спортен сутиен. Дали Джил Амос ѝ е приятелка, или не. Мечтите за абитуриентския бал в осми клас. Глупави дреболии — и всичко това беше изчезнало.
Беше останала само и единствено тя. Мария Виляроса. Последен остатък от всичко, което си спомняше от живота си. Самотно човече, седнало насред порутен град до някакъв чернокож, който просто я гледаше тъжно и беше съществото, останало ѝ най-близко до приятел или семейство в целия свят.
Тууми я прегърна през рамото.
При допира до него Мария се разрида още по-силно, непоносимо облекчена да я държи някой друг.
Плачът ѝ постепенно намаля и после спря. Облегна се на гърдите на приятеля си, изтощена и изпразнена. Прошепна: